Това бе отдавна, тъй страшно отдавна, че вече не помня кога...
Влакът спря на неугледния перон и изплю рехав поток от смачкани, уморени хорица, които бързаха да приберат по своите си неотложности. Моя милост се оказа на ямболската гара съвсем не с бели маратонки и изтъркани джинси, поради нелепия навик да изтезавам краката си с токове винаги, когато пътувам.
Спортния син сак беше най-омразното нещо, което мога да си представя, че трябва да нося, но пък беше достатъчно обемно, за да събира по два гардероба, които немедленно натиквах вътре при всяко пътуване – може да потрябва, може да не, но по-добре да ти е под ръка. Че знам ли аз...
Слънцето явно възнамеряваше да изпепели де що живинка има по асфалтовите пътища, и въпросните живини бързаха да се скрият, преди да са се тръшнали апоплектично там, дето не трябва.
Стоянката за таксита извиваше дълга опашка от жълти колици, които поглъщаха хора и багажи със страшна скорост, и отпрашваха също тъй бързо, едва що треснали вратите.
Чудех се дали близостта на квартала няма да е причина да ми откажат превоз, щото на къси разстояния – бакшиш нихт! Е, намираха се и автобуси, все пак. Но се почувствах с две идеи по-зле само при мисълта как с триста зора ще кача възтежкия сак по стъпалата на автобуса, докато в същото време пазя равновесие с токовете, и с изражение на невъзмутим аристократизъм. Мъчителна мисъл!
Отмахнах кичур коса от очите си, сграбих дръжките на сака, мислено проклинайки производителя, който не е имал достатъчно въображение да сложи колелца, та да не се налага да се сдобивам с мишци на римски пехотинец всеки път, когато пренасям идиотския багаж. Да беше се сетил поне перки да сложи, та и ветреца да помага в пренасянето, ама нейсе.
Довлякох го до предпоследното такси, избирайки нарочно по-възрастен шофьор – току виж се трогнал от измъчената усмивка, в която вложих всичкия си нереализиран потенциал на заслужила артистка. Здраво закотвена на токовете, с лек разкрач за равновесие, стисках дръжките на сака, и се усмихвах умолително, докато усетих лека болка от усилието да докарам по-изразителен смайл.
„Качвайте се!” – кимна, но не слезе от колата. Реших да пропусна тази недопустима проява на некавалерство, минах зад колата, отворих задната врата, и метнах сака вътре – вратата се затвори с лек трясък, но се надявах да не ми направят забележка, когато седна отпред.
Нямах тоя шанс. Още с тресването на вратата, таксито потегли с мръсна газ, оставяйки ме в нелепо недоумение, зяпнала от изненада и съвсем нерационално невярваща.
Toва да не ти е „Шофьор на такси”, или Робърт де Ниро!
Трябваха ми няколко минути, докато ми изкристализира мисълта, че таксито отнасяше целия ми гардероб неизвестно накъде. Почти си представих гледката на разпръснато из изоставена полянка бельо, дрехи и обувки, от която мисъл лицето ми смени няколко цвята. Преглътнах мъчително, и реагирах незабавно по единствения начин, който светкавичко ми бе продиктуван от изтерзаната мисъл: хукнах след таксито, надавайки кански викове да спре, и събирайки ехидните погледи на чакащите автобуса, сврели се на сянка до спирката.
Ако имате представа как се тича след такси с осемсантиметрови токове, докато то се отдалечава скорострелно с багажа ви, сигурно ще можете да си представите гледката.
Достолепният аристократизъм отстъпи място на дива ярост, която ме застави да забавя ход, минавайки на план „Б”. Мисли, по дяволите, мисли!
Шофьорът знаеше единствено името на квартала, за който бях изиграла цял етюд. Следователно, щеше да се насочи натам. Въпросът бе дали ще се върне, след като по някое време установи, че клиентът го няма. В случай, че бе решил да се връща, възнамерявах да го пресрещна, да го спра с цената на катастрофа, и впредвид състоянието на багажа, да въздам аристократично правосъдие с някоя от обувките си.
Така. Ще види той... грабеж посред бял ден!!! Кой те би по главата да избираш баш този льохман – те ти сега актьорски етюди! И тези, хилещите се на спирката – какво унижение, мамка му!
Някъде по пътя, докато вървях и си триех сол на многострадалната глава, съпикасах жълтото такси, което се връщаше.
Хукнах като командос, махайки му да спре – изключено беше да не ме види. Гледка като тази се помни цял живот. Е, спря. И почна гузно да се оправдава... чул, че се затваря вратата, и... разбирате ли... потеглил, попитал за точния адрес... ама клиента, такова... мълчал. Обърнал се, разбирате ли... видял багажа... и обърнал колата. Какво можел да направи, такова... ъъъ... извинявайте, помислих...
Слушах невъзмутимо и гледах страшно. Е, все пак се беше върнал. И синия сак кротко си почиваше на задната седалка, където беше инсталиран. Така. Разбирах идеално.
Поради което на шофьора му се размина някое и друго токче по немислещата глава.
Посъветвах го друг път да се увери първо, че клентът се е качил. След което поехме в посока към точния адрес в пълно мълчание. Човечецът се опита да го обърне на шега, но срещайки кривата ми, лишена от всякакъв артистизъм усмивка, предпочете да млъкне и да кара.
Разбира се, не ми взе пари за превоза. Дори ми помогна за багажа.
Почувствах се смъртно уморена и преситена от емоции. И ме боляха краката.
Никога повече няма да сядам отпред.
Какъв ден, Господи!
14 коментара:
Хахахаххахаах-ооох, прощавай, прощавай- хахахахах, но е просто....невероятно преживяване! И блестащо написано! Имаш ли издадена книга или някъде да списваш статии, блога ти не ми стига малко:))))
И на мен по- миналата година ми се случи същото- гледах след отпрашващото такси в ауспухова мъгла, сменах къси- дълги с изнурените си недоспали клепки и се опитвах да разбера това истина ли е или не. При мен обаче таксито се върна след първият направен от него завой, пак извиняващ се шофъор, махане от моя страна да забравим случката и конфузност от негова, да не подам оплакване:)
Пишеш чудесно, Хрис(сори за личното обръщение, малко неформално се получи:))).
@Omnia, радвам се, че те ухилих така широко! :))
То, такива преживявания към момента на случване хич не са смехотворни, обаче като ги видиш отстрани... чак на мен не ми се вярва, че се оказах в такъв филм :)))
Няма проблем за личното обръщение (даже предпочитам, официалностите не ги долюбвам особено) :)
Ще те разочаровам обаче, единственото издадено нещо са стихове, които навремето драсках, но са твърде мрачнейши. Пишех (и още пописвам) в BGreporter, но и там леко се дистанцирам от хилежностите. Единствено в блога си се чувствам достатъчно свободна да се словоизливам и самоокарикатурявам :)))
No problem:)))
На вечно искаща ми природа така или иначе й е удобно в блога ти:)
Иначе да- тогава се сещам, че не ми беше изобщо до смях, впрочем- до нищо не ми беше, освен изумление, защото пътуването ми беше дошло нанагорно:)Ала после.... смЕЕЕЕЕЕх:)))както и сега:)
Мда... помня, че в момента, в който се прибрах, разказах случилото се - да не мислиш, че съчувствено ме потупваха по раменцата? Тц.
Скъсваха се от хилене, сякаш кой знае каква велика измишльотина им разправях. Сигурно са си представяли как ситня с токовете след таксито, и приритваха от хилеж. На мен ми оставаше само да гледам стръвно и горко. Хъ Хъ :))))
Аз до стръвното не го докарах:), запазих си смаяният израз и по- късно, та се наложи и на майтап да го обърна, макар и с болка в крачетата- подобно на тебе съм (все) на токчета, друго не признавам от години:)
Но си мисля...8 санта ток в бяг след изхвърчащо такси...кое списание ли беше, какво там, организираше състезания на токчета?!:)))))Мацки като тебе, смятам биха се представили чудесно:)(не е подигравка впрочем, хрумка просто)
Ааа, не - достатъчна атракция съм и без да галопирам в бясна надпревара, пък и не ме блазнят трофеи - стига ми на мен тази награда, че съм с все още здрави и читави крака, при все обувчищата :)))
Май не си се научила,че токчетата не са най-доброто решение за придвижване:).Спомням си,че наскоро имаше приключение и с едно интервю.Все пак, си имала късмет.Имам познати, които се простиха с багажа си завинаги.
Владо, има нещо такова с токчетата :)))
Не знам дали беше късмет, но никога преди не бях имала такова потресаващо приключение - явно не съм от тези, от които има какво да откраднеш, поне не и багаж :)))
Случката бе по време на първото ми следване, и времената тогава не бяха чак такива, че да те е страх да се наведеш, та бях убедена, че ще си получа обратно парцалките :D :)))
Те затова никога не се возя отпред :D
И не ходя на кокили, ама то от ЕГН-то, преди по 24/7 бях на високи токчета ;), та не ти намирам кусур.
@Благи, то и моето ЕГН е подкарало с бясна скорост, но няма как да му извикам да се върне :D
А кусури една жена доволно ще намери в друга, но в случая направо ще ти благодаря за "джентълменския" подход ;))
Иначе и до днес си сядам отпред - вечно се намира за какво да ме питат, да доуточнят, като специално в моя случай това трябва да става "право куме в очи". Няма начин. :)))
Много силно!
Пак е готино:-)
Това истинска история ли е?
Що не почнеш с къси разкази? Няма нужда да са истински.
Предлагала ли си някъде?
Пробвай!
@Татко Пепи, добре дошъл и тук! Посещението и оценката ти са чест за мен! :)
Благодаря! :)
@Иве, по-истинска не може и да бъде :)) то беше шок и потрес... хахаха.
За късите разкази - опитвала съм, но когато са авторски (а при мен истории бол) някак си ми се удава повече пресъздаването им - може би защото ги изживявам отново, гледайки ги откъм смехотийския ъгъл :)
За БГрепортер предложих 2, в Хулите.нет пратих по-обемните... в сп. "Одисей" имам 2 стари пътеписа (и те са, прочее, в БГрепортер)... и май с това се изчерпват предлагателските ми опити :)))
Публикуване на коментар