Освобождение... без освобождението

Не ми е празнично.

Днес Освободителите уморено надничат изпод савани от цветя. За кой ли път каменно изтръпват от резонанса на фалшивия патос, с който политически образи демонстрират псевдопочит. Какво всъщност са освободили?

Всяка година ги подготвят като за пластична интервенция, за да бъде съживен споменът за едно минало. И за да си припомнят хората колко път има още до заветната свобода, която пърха единствено всред диплите на разветите тук-таме трибагреници.

Да сме си спомнели. И си припомнят. Някои си честитят празника виртуално, слагайки си по статусите във Фейсбук и Скайп копнати снимки на Шипка, знамето, Левски, цитати от родолюбива книжнина. Други се псуват в пубертетско умопомрачение в коментари по теми, посветени на днешния ден. Националистическата гордост и вековни предразсъдъци са леко хербаризирани за момента, за деня... а утре пак ще бъдат забравени нейде между чашките и другите проблеми. Един мухлясал спомен, пазен грижливо „заради всичко, което”. Робството приключи, Санстефанският мирен договор подпъхна обещание за бъдна дружба между две държави, които от 132 години се учат да бъдат добри съседи.

И които така и не се научиха. Празникът би трябвало да бележи не възкресяването на спомена за миналото, колкото израстването на една нация. Би трябвало. Уви, тя не само не израства, но и атрофира - от невъзможността да се освободи от собствените си предразсъдъци, гняв и нетолерантност. И неусетно се е превърнала в роб на собственото си желание за свобода – хем знае какво е то свободата, хем някак си все не ѝ стиска да предприеме нещо по въпроса. И толкова много заприличва на грозен гном, който живее със спомена за минало величие и с наполеонови комплекси.

Гном, който обича илюминатна заря и се възторгва от умиление всеки път, когато се присети за киселото мляко, българския гюл и Лили Иванова. Тръпне от удоволствие, колчем се сети за Витоша, Рила и високите сини планини, реки и златни равнини (нищо, че алчно протегна и към тях ръце). И докато блажено отпива от рога на патриотичната си гордост, пъди мислите, с които утре пак ще му се наложи да се занимава - пропаднали асансьори в болници и умишлено залежали диализатори. Мизерни финанси, превъртели бащи-убийци, Октопод-и и подгонени от амнезия чалгари. И ще продължи да ги търпи, защото сам ги е създал, а не знае какво да ги прави. Не му се и занимава особено.

„Обичам Родината, но мразя държавата”.

Тези под савана от цветя дали са освобождавали дърветата и високите сини планини, които ще ги има вероятно докато свят светува? Уморени и каменни, слушат патетични слова за възхвала от освободените, които димно увисват във въздуха. Държава от хора, които не се научиха да решават проблемите си, а чакат някой да им ги реши. Някой да им подари свобода, друг да свърши това, което на малцина им стиска.

Спасението на хората е в собствената им активност – но не такава, която пасивно слага патриотични статуси и снимки във Фейсбук. Не такава, която напомня какъв ден сме, като декламативно цитира откъси от произведения или биографията на граф Игнатиев.

А такава активност, която започва от осъзнаването, че сам си сложил вериги, и само ти знаеш къде си дянал ключа за тях. И ако не започнеш да се освобождаваш от тях една по една, после наистина ще имаш нужда от помощ.

Празник ли? Празник ще е, когато наистина се освободим и от последната, с която сме се заключили. Дотогава... датата 3-ти март ще бъде просто едно календарно напомняне.

За Освобождение без освобождението.

И висене пред каменни паметници с една гола благодарност, която няма тежест, защото няма вникване в смисъла й. Празник... Като да запалиш свещ, защото така трябва, без да вярваш, че има смисъл в това да гори.

Каква полза има от огън, който не топли?