Aктьорския талант e генетично закодиран в 48-годишният „Близнак”. Израснал в семейството на диригент, племенник на художничката Милка Пейкова, Константин Трендафилов попива в ранна детска възраст онзи бохемски дух в средите на родната интелигенция, който предопределя съдбата му. Първата му роля е импровизация в детски училищен конкурс, когато е само на 9 години. Оттогава до днес той не спира да играе – от Венецианеца в театралната постановка на „Време разделно”, през Бунтаря в „А сега накъде?”, до Коко в телевизионната скрита камера – един неспокоен дух, разкъсан между киното, театъра и телевизията.
Баща ми бе музикант, и като малко сополиво хлапе ме водеха в пловдивската опера и театъра. С техни приятели - все артисти, музиканти и певци - бяхме по клубове, на сцените на театри и опери, в компанията на актьори като Йордан Матев и Иван Трифонов. Все хора на изкуството, които често ме вземаха със себе си в някогашния прословут „Клуб на журналиста“. Там освен, че сервираха най-вкусният крем-какао на света, се събираха писатели, поети, актьори, режисьори – цялата интелигенция. И все още се питам, кое ли ме „привлече“ към актьорската професия, защо ли не станах инженер, лекар.
В 76-то у-ще „Л. Барамов“ на всеки 24-ти май се организираше „Ден на книгата“. Дефилирайки във физкултурния салон, ние децата представяхме избран от нас герой от любима книга пред комисия от учители, дружинни ръководители, гост-актьори от театъра, родители и разбира се - някой от партийните лидери на тогавашна България.
Хубав празник бе и ние, децата, го обичахме. В моето детство ги нямаше днешните претъпкани с детски играчки магазини. Личеше си на кого родителите пътуват из „упадащия” запад, проличаваше си общественото им положение според реквизита и облеклото на децата им.
По това време моят вуйчо работеше в студия за игрални филми „Бояна“.
Много разчитах на неговото обещание да ми подсигури за „Ден на книгата“ съответния реквизит, облекло и дори истински автомат, сниман в нашумелия тогава сериал „На всеки километър“. Любим ми бе епизодът, в който покойният Коста Карагеоргиев залягаше до един крайпътен камък, стреляше по жандармеристите, и преди да метне гранатата, се провикваше: „Ние сме на всеки километър - от тук до края на светааа!“. И се просваше на земята, убит от вражеска граната.
Бях избрал този образ, и с трепет очаквах деня на превъплъщението. За беда получих наказание от родителското тяло, и – сбогом, реквизит от киното, сбогом, партизански дрехи. Дори ми забраниха да ходя на „Ден на книгата“. Бях изобретателен, и реших да импровизирам, без още да знам значението на тази дума. Намерих едни стари очила на прабаба, изрових отнякъде стар дядов каскет. Махнах връзките на старите ми обувки, намерих стари дрехи и детски автомат без батерии. Стар и ‘оребрен’ картон бе огънат и препасан вместо патрондаш, който баба ми закрепи с безопасна игла. И с бодра партизанска крачка поех към училище, където ме изгледаха с насмешка. Започна се.
Дойде и така жадувания ми „звезден миг”. Комисията отначало не изглеждаше много въодушевена от вида ми. Насмешките по лицата им сякаш жалостиво казваха: „Толкова имат хората“. Попитаха ме кой е моят герой, а аз заявих, че за да го изиграя, ще ми трябва камък. Разнесе се смях като кънтеж в и без това шумния физкултурен салон. Дадоха ми един дървен куб, и започнах. Залегнах, насочих дулото на автомата към комисията, и стрелях, озвучавайки стрелбата със собствения си глас - за жалост няма буквено словосъчетание, което да пресъздаде звуците, издавани от моето „оръжие”.
Но може да ми вярвате, че доста добре стрелях с уста.
Когато стрелбата свърши, се изправих на колене до дървения куб, и извиках с цялата сила на белите си дробове: „Ние сме на всеки километър - от тук до края на света!”. Пуснах отново собственото озвучаване - прелитаща вражеска граната, и се проснах „мъртъв“.
Така със затворени в този миг очи, усетих вкуса на славата. Бях направил нещо различно и интересно, което прикова вниманието на околните към мен. В този кратък, и в същото време дълъг миг ми стана ясно, че всъщност се е получило, че съм го изиграл добре, че аз съм героя на мига. Получих похвала, която ми донесе и голямата награда.
Естествено, не този случай от живота ми ме е насочил, или както точно ми зададе въпроса, „привлякъл“ към актьорската професия. Разказах го, за да може да си представиш, че за да стане човек актьор, преди всичко трябва да го носи в същността и душата си, да му е вродено, да го има. За мен лично актьорството не е професия. Това, че се е превърнало в професия или занаят е дори тъжно. Съгласен съм, че можеш да се научиш на професионални похвати, да се научиш как да се държиш професионално на сцената или пред камерата. Но това е дар от Всевишния. Актьорството също.
А театърът... той е най-великата благородна магия на света, превърната за огромно мое съжаление в комерсиален и доста често пошъл занаят. Аз бях детето на театъра, а театърът бе за мен по-свято място от дома ми. Съдбата ми предостави възможността да израсна и възпитам сред шегите и радостите, волите и неволите на истински големи актьори, като Петър Слабаков, Петър Славов, Катя Паскалева, Антон Горчев, Лъчезар Стоянов, Кирил Господинов, режисьорите Панталей Панталеев и Милен Пенев. Те всички отдавна са покойници, лека им пръст, и за жалост имената им не говорят нищо на по-голямaта част от съвременното поколение.
Мнозина сa на мнение, че българското кино е в реанимация. Какво му липсва според теб?
Българското кино е неразделна част от българското общество, и не само то, такъв е и българският футбол, българската телевизия, радио, преса и политика.
Да вземем футбола за сравнение. И киното, и футболът са немислими без колектива. Едното е колективен спорт, а другото - колективно изкуство. Във футбола има централни нападатели, а в киното централни роли; във футбола се нарича треньор, а в киното – режисьор; както и във футбола, така и в киното има ръководство, от което зависят кардиналните решения, бюджетни форми и реформи. Та, какво му липсва на българският футбол? Да, за разлика от българските актьори, на българските футболисти почти нищо не им липсва, но на българския футбол нещо му куца. Киното ни пък можеше да жъне успех след успех на международните фестивали, а вместо това наши актьори - добри наши актьори, се продават за дребни хонорари в епизодични роли на западни кино продукции. Тук те се изживяват едва ли не като холивудски звезди, а още по-жалкото е, че мнозина си и вярват.
Също както много наши футболисти играят превъзходно в чужди клубни отбори, а у нас само „добре стоят “ на терена, стоят в буквалния смисъл на думата. Може би и в киното, и във футбола нещата опират до актуален сценарий. Кофти ръководители и самозабравили се играчи. Ужасна комбинация!
Сега, когато се занимаваш с предаването, липсват ли ти киното и театъра?
За най-голямо съжаление, и хората на изкуството са хора на изкуството тогава, когато имат средства за да съществуват, живеят и творят. Взех решение, за което и съдбата ми помогна в голяма степен - да правя телевизионното шоу, тип скрита камера - „Шпионката на Коко“. Трудоемко е да произвеждаш такъв телевизионен продукт в епохата на „Стани богат“, „Биг брадър“, „Сървайвар“, „Мюзик айдъл“, „Вип денс“, „Часът на истината“, и други реалити формати. Те носят слава на водещите им, а на продуцентите, пускащи ги на телевизионния пазар - огромни материални дивиденти. Същевременно се наблюдава психозна обществена гледаемост, даваща ясна представа за културата на същото това общество, неговите цели, амбиции, начин на живот и морални ценности.
Ако си гладен, каквото ти сервират на масата, това ще консумираш. Но съгласете се и вие, че никой не би могъл да ви вкара насила в което и да е заведение, ако кухнята му не ви допада. За всеобща радост днес заведенията никак не са малко, а ако и там не направите избора си, остава да си хапвате в къщи.
Не искам да бъда погрешно разбран - като комплексар, плюещ или отричащ всичко друго освен неговото, и мислещ се за връх на айсберга. Концепцията на предаването е да покаже през призмата на обектива що за безумици ни се случват, или биха могли да се случат в ежедневието и заобикалящата ни среда, каква е културата ни и кои сме ние.
В шоуто аз играя едната роля, а другите се играят от хората около мен - нищо неподозиращи и играещи самите себе си. По този начин, образно казано, чеша актьорската си краста вече осма година.
Не бих отказал да изиграя някоя роля на големия екран, стига тя да ми хареса, а и съответния майстор на кино режисурата да е открил у мен своя типаж. Понякога много ми се иска да изиграя нещо на театралната сцена. Вярваш или не, на този етап не мога да намеря време за това. Телепродуктът „Шпионката на Коко“, се нуждае от снимачно време, монтаж и рекламодатели, за да може да диша и съществува. А единствено аз съм неговите бели дробове, душа и организъм. Не ми дава сърце да зарежа шоуто, което отгледах за осем години, подобно на нежелано дете в дом за сираци...
към продължението
0 коментара:
Публикуване на коментар