ноември 29, 2010

Ако пейките говореха...

3

Всъщност, говорят. Дали има кой да ги чуе...
Нейде под пластовете боя, в резките по дървото, в извивките на металните перила е патинирана неимоверна тежест. Ръждясали човешки неволи, раздели, делнична баналност, очаквани срещи, откраднато усамотение, детски попълзновения и дори вандализъм. По обелените краища на седалките кървят петна от съдбовности - радост, самота, почивка. И най-вече очакване. Пейките са безпощаден скалар на хилядите премълчани очаквания - за малко, инцидентно, насрочено или безцелно.

Времето знае само четири мелодии. Четири вариации на тема, с които озвучава изначалната им самота. Гъделичка ги слънчево с лятна мелодия или с пролетен плач на дъждовно ноктюрно. Есенната сюита минорно ги посипва с прах и листа, а зимната симфония ги обгръща с белоснежен хермелин. Боята трудно прикрива болезнен ревматизъм. Детски викове и бебешки плач, въздишки на влюбени и старчески неволи глухо проскръцват в дървените кости. Винаги убежище, никога дом.
В семплата им самота се сгушват гълъби и улични котки. А какво ли сънуват нощем? Нечия умора, изплашен беглец...

Винаги приканващи. Приемащи. Понасящи вдълбаните по телата им рани от любов или агресия. Само вятърът чете забравените [с]утрешни вестници, и ги лекува от меланхолия. При контакт на две тела, те взаимно отдават на другия това, което им е в повече. И ако то е количествено еднакво, тогава безспорно е сливане. Разбираемо, търсено. Споделено. И хората са като пейките – пълни с неизкрещяно очакване. Прелели от самота. Понякога всичко, което ти трябва, е да споделиш. И една проста дървена пейка да подсуши неизречените ти мисли.

Случайно забравеното цвете винаги е за нея.
От благодарност.



на снимката: пейка в Западен парк
/личен архив/