Просъници

Въртя се в счупената центрофуга на хаотична просъница.

Ретроспективни ескизи от минало с аромат на зима.

Ето, оранжевите отблясъци от полюлея се оглеждат влюбено в мехурчетата на шампанското в чашата на някакво момиче. Внезапно осъзнавам, че това е домакинята на купона в едно шикарно апартаментче на „Димитър Благоев”, където ме завлече Ралица. Вечно усмихнатата Ралица, преминаваща през живота с усърдието на косач, който трябва да ожъне всички прекрасни емоции на всички възможни [и прекрасни] места. Момичето, в чийто дом на всяка крачка те обгръща топлата приглушеност на дървена ламперия, готви нещо. И нито за миг не оставя чашата с искряща светлина, която танцува над тигана. Очакваш всеки момент да я изпусне, но вместо това се разнасят гръмките фалцетни трели на дружен смях. Вратите са от дърво, подовете също, сякаш цяла малка гора е било нужно да се обели и нареже, за да опакова, прикривайки, студенината на многостайната панелка. Потръпваш. Някой е забравил да затвори вратата на балкона, и нощният въздух безсрамно флиртува с краищата на завесата, мамаейки ги навън. Втурвам се да ги спасявам, и се оказвам в ледените прегръдки на зимната нощ. И съм там, и всъщност не съм. В ръката ми се поклаща някаква чаша, усещам как студът пълзи по кожата, безпрепятствено разрушил преградите на дрехите ми. Жълти стъклени кълбета на нощни лампи примигват в мъглата. Няма жива душа. Само купчини мръсен сняг, гълтащ лакомо уличното осветление, за да получи поне малко от блясъка на празничната вечер. Толкова много тишина, в която внезапно избухва крясъка на освободената самота. Непоносим крясък...

Обръщам се на другата страна.

И пак зимни улици. Устните ти изпускат топла въздишка, която намотава краищата си и изчезва в мразовития ден. Мяркат се разветите поли на сива пелерина. Пелерина? Трудно ми е да си обясня тогавашната си любов към подобни одежди. Но да, точно пелерина. С лъскави копчета и сянката на някакво безформено петно, което така и не изчезна, след всички опити за почистване. За да напомня как не бива да се обличаш в подобни неща, върху които да повръща препилия ти брат, докато го прибираш по никое време... някога си, отнякъде. Светлосивия плащ на пелерината продължава да се развява, карайки те да го последваш по зимните улици до задимения търбух на малко заведение. Хора влизат и излизат, други флегматично дремят над поръчките си, увити зиморничаво в палта и шалове. Няма отопление. Въпреки това масите са пълни. Сивият плащ спира до прозореца в дъното, където върху масата лежат замръзналите страници на отворено тефтерче. С тъмносини корици. Мумифицирани разговори, запазени за последващ размисъл. Твърде философски като за седемнайсет. В упояващия аромат на капучиното се смесват минало, настояще и бъдеще. Декорите се сменят, актьорите остаряват. Само капучиното си е същото – подсладен спомен, към който в просъница тичаш след разветия край на сива пелерина...