Речта на краля

Времето се разсърди и уикендът въобще не беше предразполагащ към разходки. Затова отдадох предимството на книжките и на едно филмче, което Морт препоръча.

Особено заради участието на Джефри Ръш. Наскоро си бях изтеглила двата римейка на „Клетниците” [Les Miserables], по романа на Виктор Юго, както и едноименния оригинал с Жан Габен [1958]. Във филма от 1998-ма Джефри Ръш представи един толкова достоверен Жавер, че просто ми се прииска собственоръчно да му зашлевя няколко плесника на отвратната мутра. Разбира се, предстои ми да видя и изпълнението на Джон Малкович в същата роля във френския римейк от 2000 г., но сега иде реч за Джефри Ръш. Той няма слаба роля.

Ролевото хамелеонство му приляга абсолютно и безподобно. В „Речта на краля”[The King’s speech] той е неуспял актьор, на когото при все красноречието и брилянтните изпълнения по Шекспир, проблемът е в годинките. Котира се младостта. След края на първата световна война обаче в Англия са се завърнали психически обременени войници, на които той се заема да закърпи проблемите с речта и говора. Лайънел Лог не е титулуван доктор, но пък опитът, забележителните му успехи и чисто хуманния подход [въпреки необичайните му методи], са именно онова, което го прави специалист. Въпреки липсата на академично образование и респектираща диплома. Разбира се, повече го влече сцената, макар че любовта му към Шекспир намира израз единствено в шеговитите постановки, които разиграва със синовете си у дома.

Кабинетът му е забележително място – просторна стая с камина и отлична акустика, в която на олющените стени и сводест таван констрастира семпла, но стилна мебелировка. Лайънел Лог приема единствено там, и не прави изключения, дори ако следващият му клиент се окаже херцогът на Йорк, който ще стане крал.

Декорите са адски въздействащи и толкова достоверни до последния детайл – светлината, високите и полупразни стаи, раздрънканата, скърцаща асансьорна кабина с две решетести врати, която едва побира сам човек. И въобще - Англия в навечерието на втората световна война, в която файтоните от времето на Дикенс са сменени с великолепни ретро автомобили.

Мизансценът просто не може да бъде по-удачен, особено кадрите с профила на краля, който седи на кресло срещу Лог, вижда се само главата му на фона на олющените стени, сякаш е малко дете, потънало в спасителната мекота на креслото.

Сблъсъкът на два свята ще роди приятелство за цял живот. И ще разкрие простичък, но нелицеприятен факт - под приказния ореол и величие на крале и принцове се крият просто уплашени същества, натоварени отрано с отговорности, чиято сила ги смазва дотам, че думите им засядат, полуизречени. И е нужно някой да пробие официалните стени на сервилната изолация, за да им покаже какво значи приятелство, помощ, подкрепа. Някой обикновен, изпълнен с достойнство и самосъзнание човечец като Лайънел Лог, който не само ще закърпи кралския говор, но и кралското самочувствие и достойнство. И заслугата за тази знаменателна среща, разбира се, е на съпругата – не съпругата на краля, а просто жената на един заекващ мъж, която ще направи всичко по силите си, за да облекчи страданията на обичния човек. Хелена Бонам-Картър.

Дори с минимално количество грим, леко притеснителна прическа по тогавашната мода, съпругата на Тим Бъртън има наистина внушително излъчване. Ролята ù е поддържаща, по презумпция тя е човекът, който не е в светлината на държавните дела, и чието място е при децата и до краля, когато му е нужна подкрепа в моменти на слабост. Но тъкмо силата, която му влива, я прави толкова забележима, толкова харизматична, че човек не би могъл да си представи друг в тази роля. Самата Хелена не се нуждае от представяне. 

Колин Фърт обаче, играещ краля, до момента винаги ми е бил някак безличен, може би заради поддържащите и не особено забележими роли, в които е влизал до момента. Но в „Речта на краля” той брилянтно се справя с пелтеченето, емоциите, кралските задължения. От него просто струи естественост – от зачервените му и едва насълзени очи при смъртта на стария крал, през смущението, до притеснителността и агресията.

Имах намерението да се огранича с филма и играта на Джефри Ръш, но да пренебрегна другите изпълнения ми се стори като кощунствена ампутация.

Какво повече да кажа за филма?

Просто го вижте! :)