Дисекционно

„А сега, да видим какво има вътре!” – изрече за протокола злобен гласец.
Тъмното въздъхна болезнено.

Хррррсссст. Ципът се смъкна със съскане и кожата се разтвори. Тънка нишка кръв изпълзя навън в паническо бягство.

„Находка!” – възрадвано изгъргори гласецът. Пръстите на притежателя му хищно сграбиха малък портфейл. „Принципи, принципи, принципиииии!” – изхвърляше ядно. – „А къде са парите? Къде???- кресна фалцетно. Празният потфейл изплющя на пода. – „Колко пъти те съветвах да си затваряш голямата уста, и да правиш, каквото ти кажат? Видя ли сега? Видя лииии? ХА-ХА-ХА-ХААААА”. Зловещият смях се удави в следващия ход на ципа.

Хррррсссст. „Приятелите ти? Хаааа! Та те ми служат толкова добре! Не изпълняват обещаното. Лицемерят с финес. Сервилничат толкова красиво! Да ги оставя на мира??? Какво си въобразяваш! ХА-ХА-ХА-АА!”. Смехът внезапно секна. „А тук! Това тук!!! Защо е още топло?!” Ноктите се впиха в ципа. Рязък жест отметна кожата отляво.

Хррррсссст. Топлината идваше от стотици букви. Хаотични грифове, жигосани по-дълбоко или по-плитко. Избледнели на места, но все още светеха. И пулсираха в равноделен ритъм. Туп. Туп-туп. Туп. Туп-туп.

Опашката ядно изплющя в тъмното. Малките ръчици сграбиха ципа, и дръпнаха с все сила. Кожата зейна докрай.

Хххррррссссссстт. „Това не променя нищо! – изкряска самодоволно. – Винаги ще си ничия. Винаги за малко. Без адрес. И без продължения! Никакви малки продължения! – прокобно заключи гласецът. – ХА-ХА-ХА-АААА!

Гъстият мрак в ъглите глътна ехото на прощалния крясък.

Разсея го тих плясък на криле. Белите пръсти на зората затвориха ципа внимателно и безболезнено. Денят плахо се усмихна.

Метаморфозите са забранени, докато буквите са още живи.

Отляво.