Remains of the (sun)day

       Мигащото двоеточие примамва със зелен блясък следващата секунда. 9:59.

     В ноемврийската неделя навън небесния плач прочиства ефира за идващите дни. Сънят отдавна си е отишъл, но не искам да се лиша от усещането за мъркащите вибрации, с които кръглината на десетия час ще разтърси леглото ми.

    Отсреща сивеят панелите на блока, загърнат от опушена утринна мъглица. Ръбът му прелива от потрепващи птичи силуети, черни на фона на разплаканото небе. Един по един телата на гълъбите пропадат в обятията на вятъра, редицата им заприличва на обеззъбена усмивка, докато накрая се стопява съвсем. Парашутни скокове с привкус на самоубийство. Минути по-късно ятото чертае победоносни фигури над сънената Витоша. Илюзия за провал преди триумфа. Висш пилотаж.

       Опитвам се да се върна по стъпките на съня със смътното усещане, че пропускам нещо важно. Опитът отключва вратите на съзнанието ми за всички мисли, упорито пренебрегвани досега. Материалът ми, с който утре главния редактор ще губи времето на шефа, забавяйки броя. Някакви покупки за новата квартира. Юбилейни календари. И онова идейно предложение, което трябва да се протоколира.

       Внезапно отсечена вибрация захлопна вратите, изгонвайки обратно мислите. Двоеточието мига между 10 и 33. Този път е телефонът. Смс. Импулс, наситен с емоции. И пожелания за пълно с добрина утро, които ми образуват усмивки. Заради леко наивната молба да чуят гласа ми. Нищо, че аз не мога да чуя отсрещния. Придърпвам чашата с кафе, което от десет минути изстива до романа на Казуо Ишигуро. Остатъкът от деня ще е най-хубавото време.

     Преди да успея да напиша отговор, телефонните камбанки в ръката ми зазвъняха.

     Понякога всичко, което ти трябва, са образувани усмивки в десетия час.