Звукът на радостта

      Голият вятър неприлично танцува сред дъждовното зелено на уличните кестени и сивото на простиналите небеса. Кожата на чадъра ми е настръхнала от мокри елмази. Толкова джазова пролет по ръба на април - минорен шот, гаврътнат набързо, между рехавите усмивки на меланхоличното слънце. Раздава ми се от моето.

      И ми се тича из онова росно зелено, чиято резеда потъмнява през май. С дъх на земя, треви и ален гъдел от калинки. Почти успявам да го видя в треперливата холограма на светофара, зрящ с едно мътнооранжево око. Дъждът превръща тротоарите във вълноломи, към които локвите с п(л)исък бягат от гуми.
   Днес бягствата са повсеместни – от града, от дъжда и от сивото. На мен ми се остава, в пеперудената крехкост на всичкостта. Паветата шляпащо целуват обувки. Това е звукът на всепускащото обичане.

    Грохотът на мотрисата после поглъща ехото от хиляди тръгвания, пропукват сенките на кръстосани, невидими маршрути. Усмивката ми лети в сиянието на бледите им писти, докато бавно се приближавам там, където трябва да стигна.

    Подгизналите облаци изцеждат върху асфалта последната влага. Оставям мокрите елмази безредно да наръсят косите ми. Вятърът вече си има партньор за танци, бос като него. С лакирани нокти в цикламено и с широка усмивка.

      В задъханата кутийка отляво пулсира звукът на радостта. Туп. Туп-туп. Туп.

      Почти като дъжд.