Пътят до дома винаги е по-дълъг от този до офиса. Затова пък е осеян с
прекрасни дървета, които меко светят в последните си есенни одежди.
Възхитителен клен пламти в червено и се спирам, за да го вместя в тесните рамки
на телефонна снимка. Щрак. Не, не.. размазва се. Щрак. Я още веднъж. Кленът
изглежда толкова нереално вълшебен, че ако изпусна дори една въздишка, ще
свлече от себе си целия огнен разкош.
Той върви по алеята с разсеяния вид на човек, който е тръгнал нанякъде, но няма особена представа къде иска да стигне. Периферния
ми взор го улавя, замръзнал насред вървежа си, все така тактувайки си на
мелодията, която се лее в слушалките му. И се усмихва. В следващия миг вече се
смеем. Неговият смях е разбиращо опрощение към плюшкинските [ми] страсти за
уловени мигове. Моят – признателност, че не смути запечатваните възторзи.
Късните следобеди понякога ухаят на кленов сироп. И на човечност.
0 коментара:
Публикуване на коментар