Ритъмът на стъпките ми тактува в
начупените криволици на емоциите. Бързо. По-бързо. Край разтопени улици, небесни
локви, калните бръчки на алеите. И толкова дървета за прегръщане. Пулсът отляво
лакомо попива размразения въздух, наръсен със слънце. Възторжените му лупинги
завихрят торнадо от събудена радост. Тичам. Последния ми дъх изхвръква нагоре
към синьото, устремен към любовния проблясък на зареяни гълъбови крила. Бягствата
понякога са единственото средство да разпериш отново своите. Сред мокрите мигли
свети тиха благодарност за напомнянето, че приветствията са винаги еднакви и за
което идва, и за което си тръгва.
Само когато си врата, не можеш да бъдеш затвор.
0 коментара:
Публикуване на коментар