2019/08/09

В сърцето на Времето

0

От целувката на Съня клепачите натежаха. Не беше сън, не беше... Щом затворих очи, през мен протече цялото Време, всичките му посоки, хукнали навсякъде. Усещах как тече през мен, като в забързан таймлапс. Появиха се отдавна забравени аромати и онзи мирис на детство, на минало, несравним с нищо друго. Усетих мекото присъствие на настоящето, за миг увиснах в Някога, където нямаше нищо, защото още не беше сътворено. Видях хора отпреди и сега, познати и непознати, младото лице на баба ми. Усещах неимоверната сила на отминаването, което носеше едновременно болящост и покой.
Има само Време и никакви следи върху него... но толкова много следи от него в нас.
И беше едновременно Лято и Есен, Пролет и Зима, Тук и Сега. Толкова помитащо оставане и толкова оставащо отминало.
Няма никакво значение кой или какво си, има само един Пулс, който диша, и ти дишаш с него... и разбираш, че това е самото Време, отвъд календара, отвъд всичко, вечно, неумолимо.
Бе красиво и страшно да гледам към Началото и Края, и те всъщност бяха едно и също, различни бяха само тези, които се срещаха в пределите им. И остана едно усещане за неизбежност, в която си навсякъде и никъде. И единственото, което те спасява в това, е само Слънцето, което образуваш отляво. В сърцето на Времето има значение само друго сърце, за да пулсират заедно. 
Ре-Дом. 💗



 Photo by: Courtesy of Elena Shumilova