Кожата, в която живея

Той е пластичен хирург. От тези, при които прецизността към естетиката граничи със склонността към безумни експерименти над ръба на закона. С визия на латински любовник и наклонности на Джак Изкормвача. Той е обсебен от човешката кожа. Обсесията му си има име – Гал. Съпругата, обгоряла жестоко в банална автомобилна катастрофа след бягство с много потентен, но също толкова безмозъчен банков обирджия. 

Жестоко обезобразена, Гал живее "като вампир – в мрак и без огледала". Докато не вижда лицето си в стъклото на прозореца, от който се хвърля. Пред очите на невръстното момиченце, чийто живот ще поеме по студените коридори на психиатрична клиника. 

Д-р Ледгард превръща подземието на разкошния си дом в Толедо в лаборатория за страховити експерименти. Ел Сигарал. Опитните голи мишки там всъщност... са хора.

Тя е престъпно красива. С огромни очи, крехка физика... и божествена кожа. Най-добрата кожа на света. Тя е творение на д-р Ледгард. Живее в изолация и под постоянно наблюдение – като гола мишка в огромен стъклен контейнер. 

Изписала е белите стени от край до край с молив за очи. Същите моливи, които икономката на хирурга ú изпраща с подвижен асансьор, за да се научи да гримира лицето си. Лицето на Гал. 

То не изразява нищо, освен тъпото упорство на експериментален обект. Името ú е Вера Крус. Безмилостно реже тялото си със страници от книга. Не понася кожата, в която живее. В нея клокочат тъмни страсти, движещи се в диапазона между желанието за убийство и самоубийството. Всъщност се нарича Висенте. 27-годишен, изчезнал мистериозно, за да се превърне в продукт на брутална трансгенетична интервенция. В Ел Сигарал.

Какво се е случило, за да се превърне Висенте във Вера? Отговорът е в онази есенция на филма, която е най-добре да вдъхнете сами. Интересен. Порнографски. Странен. Не знам кое определение ще му подхожда повече. Въобще, Алмодовар си е Алмодовар. 

И тук е замесил силно меладраматично тесто от лични трагедии, брутални прояви на сексуалността и казус за наглата всепозволимост в медицината. 

Изборът на Елена Аная за ролята на Вера е повече от удачен. В нея има някаква топлота и очевидна ранимост, а приликите с Пенелопе Крус и Хелена Бонам Картър подсказват печелившата комбинация от физическа уязвимост и душевни сили, така типични за женските персонажи в повечето успешни ленти на сивокосия испанец. 

Антонио Бандерас не е особено убедителен като хирург, но като се има предвид, че Алмодовар има навика да снима предимно с актьори, с които е работил и преди, не е изненадващо, че ролята на д-р Ледгард е поверена именно на него. Доза различие от обичайните мачовци. 

Един Хавиер Бардем с цялата си корпулентност би бил далеч по-неубедителен като хирург с аристократична осанка, който носи плетени жилетки, пуши опиум и извършва вагинопластики със завидно хладнокръвие и липса на скрупули. Пък и латинските любовници все някога остаряват. Някои, уви, не особено красиво. 

„Кожата, в която живея”(The Skin I Live In, 2011) е трилър с твърде много мелодрамни нюанси. След него си задаваш въпроса къде е любовта и в що за садистични измерения е поела, за да оживява в моделирани тела с осакатени души...

Сега остава да се запозная и с книгата на Тиери Жонке „Тарантулата”, върху която е базиран сценарият. Чувам, че „Колибри” са я издали миналата година.

Изображение (poster): Wikipedia