Диригентката

 

Филмът на датската режисьорка Мария Петерс е двучасово удоволствие, в чиято атмосфера на 20-те години на миналия век напълно се потопих. 

Годината е 1926, Ню Йорк. Време, в което на жените се гледа като на съпруги и домакини, от които се очаква единствено да раждат деца и да се грижат за семействата си. Но едно младо момиче с ангелско лице и големи очи, влюбено в класическата музика, мечтае да стане... диригент.

Уили Уолтърс (Кристан де Бройн) живее в крайно бедни условия, в които собственото ѝ семейство я третира като наемател, държейки сметка за всеки неин залък и прибирайки цялата ѝ заплата като разпоредителка в концертна зала. Единствената ѝ утеха е пианото, за което е мечтала от момента, в който като малка е видяла Алберт Швайцер да свири Бах на орган в някаква църква.

След скандал с майка си една вечер Уили узнава, че всъщност е осиновено дете, чието истинско име е Антония Брико. 

Оттам нататък пътят на мечтата ѝ към диригентската палка ще се преплита с търсенето на идентичност между Америка и Нидерландия, опитите за самостоятелност и работа като пианистка в долнопробни локали, преследването на влиятелни музиканти, при които да се обучава и искрената, но трудно осъществима любов с Франк Томсен (БенджаминУейнрайт), син на богаташко семейство и влиятелен организатор на концерти, с когото отношенията им не започват никак добре.

Уили-Антония ще трябва да преборва обществени предразсъдъци само защото е жена и дръзва да има мечта в област, доминирана изцяло от мъже.

Филмът "Диригентката" е по действителната история на Антония Брико, успешен капелмайстор и единствената жена диригент, която успява да ръководи оркестъра на Берлинската Филхармония и да постигне завиден успях като диригент в Европа през 20-те години на миналия век.

Въпреки това не са много жените по онова време, устояли да преследват докрай амбициите си да бъдат диригенти в свят, където подобни мечти се посрещат с насмешка и за да се занимава с музика, една жена дори може да бъде принудена да се облича като мъж, криейки пола си с корсет.

Прекрасно изиграни роли и много достоверни емоции, а аз не можех да откъсна очи от излъчването и играта на Кристан де Бройн, чиято героиня премина през съзнателните удари на арогантни мъже и високомерни богаташи с достойнство и вяра в заветите на Швайцер, че всяка мечта си струва да се отстоява, дори ако всички я намират за невъзможна.

Филмът е заснет през 2018 г. в Белгия, а в саундтрака му звучат Прокофиев и Симфония 4 на Густав Малер. Гледах го в ютуб, където е качен целият, с много читаво генерирани субтитри на български и заглавие "Амбиции" (Ambitions/Full movie). 

Снимка: IMDb

Отрова

 

Едно гробище. Една среща. Много спомени.

В сив и дъждовен ден мъж и жена се озовават в преддверието на гробищен парк. Всеки е там, воден от личната си загуба и болка. Те са бивши съпрузи, загубили детето си, после изгубили себе си поотделно и накрая изгубили се взаимно. Десет години след трагедия, в която умира единствения им малък син, те се срещат заради потенциално преместване на гробовете заради токсини в почвата.

 

Времето не е повлияло на интензитета на чувствата им – те още са живи, парещи. Той е продължил някак, тя – не. Кратката им, неловка в началото среща изважда на повърхността цялото насъбрано негодувание, разочарование, самота и стаени чувства на скръб, зависимости, вина. Но също и спомени за щастливи моменти – една закъсняла реминисценция, в която и емоционалната отрова да се оттече, за да настъпи така нужния вътрешен мир. Или поне посока към надежда и покой.

 

Филмът е със съвсем камерен състав – само двама актьори, които водят чувствителен, накъсан от паузи диалог. Перфектната игра на Тим Рот (Лукас) и Трин Дирхолм (Едит) няма да остави никого равнодушен. Те са средностатистическо семейство, което няма силите и спойката да остане заедно след загубата на сина им, която всеки от двойката преживява по свой начин.

 

Майката Едит е съсипана от скръб жена, която и след 10 години е все така бясна на всичко – на случилото се, на тръгналия си съпруг, на себе си, че не е способна да продължи и да намери покой, завиждаща на всички щастливи хора. Зависима от приспивателни, с неподдържана коса и фигура, с торбички под очите, тя сякаш се носи из живота на автопилот. Появата на бившия ѝ съпруг отприщва наслоен с години гняв. Макар да вижда, че и той страда, че изглежда смален и изгубен, да го обвинява сякаш е по-голямо от нея, защото се нуждае да канализира към някакъв източник емоционалната си отрова, с която не може да се справи.

 

Бащата е смачкан, пречупен и в същото време някак омиротворен, способен да понесе цялата вербална токсичност, която се изсипва върху него, както и да говори за чувствата си. Всяка бръчка по лицето му, мълчанието, семплите реплики, откъснали се сякаш против волята му, загатват за силната му душевна буря, която е оконтролирал. Той е намерил сили да продължи, дори се е оженил отново. Очаква дете, пише книга. Макар да осъзнава, че всичко това, разкривано щадящо и на порции, е шок за бившата му жена, той се опитва да ѝ обясни терапевтичната му сила, за да се съхрани и да „сложи чертата“ на всичко онова, което го дърпа надолу, защото е било повече, отколкото е способен да понесе.

 

Диалозите на двамата са ту спокойни, ту ескалират – като накъсана кардиограма. И имат действително терапевтично действие, тъй като освобождават дълго потискани, пагубни емоции. Разговорите и разходката им са начин да се чуят и разберат взаимно, за да могат да продължат по пътя, избран от всеки от тях, умиротворени и помирени.

 

Токсичността отвън импонира на тази отвътре, а дъждът, който се лее над гробището в най-драматичните моменти, е онази пречистваща рамка, необходима за изкуплението.

 

Прекрасно заснет, филмът „Отрова“ (Poison, 2024) е дебютния пълнометражен проект на актрисата Дезире Носбуш, базиран на едноименната пиеса на Лот Викеманс, един от най-известните съвременни холандски драматурзи. Самата режисьорка е играла на сцена майката Едит, така че след един късометражен и един документален филм избира за големия екран темата за еволюцията на двойката след смъртта на детето им.

 

Тим Рот и Трин Дирхолм са просто феноменални, превръщайки зрителя в емпат на всичко, което преживяват, оставяйки усещането, че играят самите себе си. За дебют този филм е изключително силен и като тема, и като актьорско присъствие, откроявайки се като наистина стойностна кино продукция.

Криминални разследвания по норвежки или за книгите на Карин Фосум

 

За любителите на криминалния жанр името на Карин Фосум вероятно е добре познато. Особено заради разследванията на инспектр Конрад Сейер. Поредицата е от седем романа, всеки от които представя по един случай на твърдоглавия, двуметров инспектор от норвежката полиция.

Карин Фосум е поетеса, която дълги години е работила като медицинска сестра в различни здравни заведения, центрове за нарко зависими и старчески домове. Романите ѝ за инсп. Сейер са екранизирани за малкия и големия екран, и са преведени на 34 езика в 36 държави по света.

Главният ѝ персонаж, Конрад Сейер, както е типично за повечето разследващи полицейски инспектори, е прекрасен професионалист и не особено симпатичен като човек. Той е прехвърлил 50-те пуритан, изтъкан от рационализъм и подчинен на установена рутина, който трудно допуска нови хора и близост в живота си дълго след кончината на съпругата си Елисе.

Може би затова е забавен начинът, по който писателката поставя персонажа си в ситуации на лични предизвикателства, срещайки го в един от романите си с психоложката Сара – нестандартно мислеща жена, която провокира всичко дълбоко заключено в него.

Изключителната привилегия да заема място в сърцето, дома и живота на Сейер има кучето Колберг –  порода леонбергер, едро и силно, към което инспекторът е много привързан. Около шестия роман от поредицата старичкото куче претърпява операция заради туморни образувания, докато тече разследването на убийството на малко момиченце.

Партньор в разследванията на Конрад Сейер е Якоб Скаре, чиято визия на скандинавски модел има огромно предимство при разпитите на свидетелки и често го вкарва в неудобни ситуации. Скаре е млад, но перспективен полицай и почти единственият, който се радва на честта да бъде допуснат в личния свят на инспектора, въпреки значителната разлика във възрастта и опита им.

За по-голяма достоверност на случаите, които описва, авторката се съветва с двама полицейски служители, като не е изключено те да са и прототипи на персонажите ѝ в поредицата.

Романите на Карин Фосум носят полъха на сериалите „Комисар Рекс“ и „Убийства в Мидсъмър“, тъй като действието им се развива в пасторалната идиличност на неголямо норвежко село в близост до столицата Осло, където жителите не са много, всички се познават и все пак има достатъчно пространство за скрити тайни.

Наративът е приятен, книгите се четат на един дъх, а покрай разследванията излизат на преден план редица психологически проблеми, които имат съвременните семейства, балансиращи между работата си, децата, възрастните родители и куп отговорности.

Популярността на поредицата носи на авторката признание от критиците като „норвежката кралица на криминалния роман“.  

Седемте книги („Окото на Ева“, „Не поглеждай назад“, „Който се страхува от мечки…“, „Дяволът държи свещта“, „Индийската съпруга“, „Черни секунди“ и „Убийството на Хариет Крун“), са преведени на български и са налични в онлайн библиотеката Читанка инфо.