Вкусно (или за историята на първия ресторант)

 

Напоследък попадам на разкошни филмови находки в ютуб. "Вкусно" (Delicieux, 2021) е от онези френски филми, в които всеки детайл е изпипан до съвършенство. Заслужено е спечелил наградата "Сезàр" за костюми, защото напълно те потапя във времето преди падането на Бастилията и правдиво  пресъздава хедонистичните нрави на френската аристокрация. 

Всяка минута от почти двучасовия филм на режисьора Ерик Беснар си заслужава, и особено ще му се изкефят  онези, които харесват филми на кулинарна тематика. Французите знаят как да правят филми така, че в малко да (по)кажат много, и в този случай - без нито една любовна сцена.

Историята се развива в смутната атмосфера на 1789 г., точно преди Френската Революция. Майстор кулинар на име Пиер Монсерон приготовлява в полумрачна кухня изискани ястия за херцога на Шамфор и неговите приятели. Менюто, както е било  обичайно за аристокрацията  по онова време, е твърде нездравословно, с много и обилни блюда, в които преобладават всякакви меса и дивеч, разточително полeти с вино.

Монсерон (Грéгори  Гадебоа) е мълчалив, лаконичен мъж на средна възраст с груба визия на касапин и очи с леденосин блясък. Кулинарното му новаторство не се приема добре нито от херцога, нито от разглезената, хедонистична парижка компания, за която готви. Свикнали на познатите гозби, те не са в състояние да оценят по достойнство новия акцент, който Монсерон си е позволил да включи в обяда - миниатюрни кейкчета с трюфели и картоф, които е нарекъл просто "вкусното". За възвишените им небца всичко, което расте под земята, е храна само за прасета.

Унизен и отказващ да се извини, Монсерон напуска замъка на херцога заедно със сина си Бенджамин (Лоренцо Льофебр) и стар слуга на име Джейкъб. Връщайки се в опустошената от гладуващото простолюдие бащина къща, той започва да пече хляб, колкото да преживява, надявайки се херцогът да оцени липсата му и да го повика обратно на служба. 

Но в една дъждовна нощ на прага на майстор готвача застава мистериозна жена на име Луиз (Изабел Карé), която е готова дори да си плати, за да се научи да готви... и историята тръгва в съвсем нова посока.

Коя е Луиз и защо е толкова решена да стане чирак в кухня без оборудване?

Актьорите ми бяха съвършено непознати. Но каква игра! Целият филм гледах в ютуб, с чудесно кинематографично качество и много читаво генерирани субтитри на български: https://youtu.be/n3_Qe4Ks45M?si=XqAK6CSYfzQzc46J

Изображение: en.Wikipedia

Диригентката

 

Филмът на датската режисьорка Мария Петерс е двучасово удоволствие, в чиято атмосфера на 20-те години на миналия век напълно се потопих. 

Годината е 1926, Ню Йорк. Време, в което на жените се гледа като на съпруги и домакини, от които се очаква единствено да раждат деца и да се грижат за семействата си. Но едно младо момиче с ангелско лице и големи очи, влюбено в класическата музика, мечтае да стане... диригент.

Уили Уолтърс (Кристан де Бройн) живее в крайно бедни условия, в които собственото ѝ семейство я третира като наемател, държейки сметка за всеки неин залък и прибирайки цялата ѝ заплата като разпоредителка в концертна зала. Единствената ѝ утеха е пианото, за което е мечтала от момента, в който като малка е видяла Алберт Швайцер да свири Бах на орган в някаква църква.

След скандал с майка си една вечер Уили узнава, че всъщност е осиновено дете, чието истинско име е Антония Брико. 

Оттам нататък пътят на мечтата ѝ към диригентската палка ще се преплита с търсенето на идентичност между Америка и Нидерландия, опитите за самостоятелност и работа като пианистка в долнопробни локали, преследването на влиятелни музиканти, при които да се обучава и искрената, но трудно осъществима любов с Франк Томсен (БенджаминУейнрайт), син на богаташко семейство и влиятелен организатор на концерти, с когото отношенията им не започват никак добре.

Уили-Антония ще трябва да преборва обществени предразсъдъци само защото е жена и дръзва да има мечта в област, доминирана изцяло от мъже.

Филмът "Диригентката" е по действителната история на Антония Брико, успешен капелмайстор и единствената жена диригент, която успява да ръководи оркестъра на Берлинската Филхармония и да постигне завиден успях като диригент в Европа през 20-те години на миналия век.

Въпреки това не са много жените по онова време, устояли да преследват докрай амбициите си да бъдат диригенти в свят, където подобни мечти се посрещат с насмешка и за да се занимава с музика, една жена дори може да бъде принудена да се облича като мъж, криейки пола си с корсет.

Прекрасно изиграни роли и много достоверни емоции, а аз не можех да откъсна очи от излъчването и играта на Кристан де Бройн, чиято героиня премина през съзнателните удари на арогантни мъже и високомерни богаташи с достойнство и вяра в заветите на Швайцер, че всяка мечта си струва да се отстоява, дори ако всички я намират за невъзможна.

Филмът е заснет през 2018 г. в Белгия, а в саундтрака му звучат Прокофиев и Симфония 4 на Густав Малер. Гледах го в ютуб, където е качен целият, с много читаво генерирани субтитри на български и заглавие "Амбиции" (Ambitions/Full movie). 

Снимка: IMDb

Отрова

 

Едно гробище. Една среща. Много спомени.

В сив и дъждовен ден мъж и жена се озовават в преддверието на гробищен парк. Всеки е там, воден от личната си загуба и болка. Те са бивши съпрузи, загубили детето си, после изгубили себе си поотделно и накрая изгубили се взаимно. Десет години след трагедия, в която умира единствения им малък син, те се срещат заради потенциално преместване на гробовете заради токсини в почвата.

 

Времето не е повлияло на интензитета на чувствата им – те още са живи, парещи. Той е продължил някак, тя – не. Кратката им, неловка в началото среща изважда на повърхността цялото насъбрано негодувание, разочарование, самота и стаени чувства на скръб, зависимости, вина. Но също и спомени за щастливи моменти – една закъсняла реминисценция, в която и емоционалната отрова да се оттече, за да настъпи така нужния вътрешен мир. Или поне посока към надежда и покой.

 

Филмът е със съвсем камерен състав – само двама актьори, които водят чувствителен, накъсан от паузи диалог. Перфектната игра на Тим Рот (Лукас) и Трин Дирхолм (Едит) няма да остави никого равнодушен. Те са средностатистическо семейство, което няма силите и спойката да остане заедно след загубата на сина им, която всеки от двойката преживява по свой начин.

 

Майката Едит е съсипана от скръб жена, която и след 10 години е все така бясна на всичко – на случилото се, на тръгналия си съпруг, на себе си, че не е способна да продължи и да намери покой, завиждаща на всички щастливи хора. Зависима от приспивателни, с неподдържана коса и фигура, с торбички под очите, тя сякаш се носи из живота на автопилот. Появата на бившия ѝ съпруг отприщва наслоен с години гняв. Макар да вижда, че и той страда, че изглежда смален и изгубен, да го обвинява сякаш е по-голямо от нея, защото се нуждае да канализира към някакъв източник емоционалната си отрова, с която не може да се справи.

 

Бащата е смачкан, пречупен и в същото време някак омиротворен, способен да понесе цялата вербална токсичност, която се изсипва върху него, както и да говори за чувствата си. Всяка бръчка по лицето му, мълчанието, семплите реплики, откъснали се сякаш против волята му, загатват за силната му душевна буря, която е оконтролирал. Той е намерил сили да продължи, дори се е оженил отново. Очаква дете, пише книга. Макар да осъзнава, че всичко това, разкривано щадящо и на порции, е шок за бившата му жена, той се опитва да ѝ обясни терапевтичната му сила, за да се съхрани и да „сложи чертата“ на всичко онова, което го дърпа надолу, защото е било повече, отколкото е способен да понесе.

 

Диалозите на двамата са ту спокойни, ту ескалират – като накъсана кардиограма. И имат действително терапевтично действие, тъй като освобождават дълго потискани, пагубни емоции. Разговорите и разходката им са начин да се чуят и разберат взаимно, за да могат да продължат по пътя, избран от всеки от тях, умиротворени и помирени.

 

Токсичността отвън импонира на тази отвътре, а дъждът, който се лее над гробището в най-драматичните моменти, е онази пречистваща рамка, необходима за изкуплението.

 

Прекрасно заснет, филмът „Отрова“ (Poison, 2024) е дебютния пълнометражен проект на актрисата Дезире Носбуш, базиран на едноименната пиеса на Лот Викеманс, един от най-известните съвременни холандски драматурзи. Самата режисьорка е играла на сцена майката Едит, така че след един късометражен и един документален филм избира за големия екран темата за еволюцията на двойката след смъртта на детето им.

 

Тим Рот и Трин Дирхолм са просто феноменални, превръщайки зрителя в емпат на всичко, което преживяват, оставяйки усещането, че играят самите себе си. За дебют този филм е изключително силен и като тема, и като актьорско присъствие, откроявайки се като наистина стойностна кино продукция.