Отрова

 

Едно гробище. Една среща. Много спомени.

В сив и дъждовен ден мъж и жена се озовават в преддверието на гробищен парк. Всеки е там, воден от личната си загуба и болка. Те са бивши съпрузи, загубили детето си, после изгубили себе си поотделно и накрая изгубили се взаимно. Десет години след трагедия, в която умира единствения им малък син, те се срещат заради потенциално преместване на гробовете заради токсини в почвата.

 

Времето не е повлияло на интензитета на чувствата им – те още са живи, парещи. Той е продължил някак, тя – не. Кратката им, неловка в началото среща изважда на повърхността цялото насъбрано негодувание, разочарование, самота и стаени чувства на скръб, зависимости, вина. Но също и спомени за щастливи моменти – една закъсняла реминисценция, в която и емоционалната отрова да се оттече, за да настъпи така нужния вътрешен мир. Или поне посока към надежда и покой.

 

Филмът е със съвсем камерен състав – само двама актьори, които водят чувствителен, накъсан от паузи диалог. Перфектната игра на Тим Рот (Лукас) и Трин Дирхолм (Едит) няма да остави никого равнодушен. Те са средностатистическо семейство, което няма силите и спойката да остане заедно след загубата на сина им, която всеки от двойката преживява по свой начин.

 

Майката Едит е съсипана от скръб жена, която и след 10 години е все така бясна на всичко – на случилото се, на тръгналия си съпруг, на себе си, че не е способна да продължи и да намери покой, завиждаща на всички щастливи хора. Зависима от приспивателни, с неподдържана коса и фигура, с торбички под очите, тя сякаш се носи из живота на автопилот. Появата на бившия ѝ съпруг отприщва наслоен с години гняв. Макар да вижда, че и той страда, че изглежда смален и изгубен, да го обвинява сякаш е по-голямо от нея, защото се нуждае да канализира към някакъв източник емоционалната си отрова, с която не може да се справи.

 

Бащата е смачкан, пречупен и в същото време някак омиротворен, способен да понесе цялата вербална токсичност, която се изсипва върху него, както и да говори за чувствата си. Всяка бръчка по лицето му, мълчанието, семплите реплики, откъснали се сякаш против волята му, загатват за силната му душевна буря, която е оконтролирал. Той е намерил сили да продължи, дори се е оженил отново. Очаква дете, пише книга. Макар да осъзнава, че всичко това, разкривано щадящо и на порции, е шок за бившата му жена, той се опитва да ѝ обясни терапевтичната му сила, за да се съхрани и да „сложи чертата“ на всичко онова, което го дърпа надолу, защото е било повече, отколкото е способен да понесе.

 

Диалозите на двамата са ту спокойни, ту ескалират – като накъсана кардиограма. И имат действително терапевтично действие, тъй като освобождават дълго потискани, пагубни емоции. Разговорите и разходката им са начин да се чуят и разберат взаимно, за да могат да продължат по пътя, избран от всеки от тях, умиротворени и помирени.

 

Токсичността отвън импонира на тази отвътре, а дъждът, който се лее над гробището в най-драматичните моменти, е онази пречистваща рамка, необходима за изкуплението.

 

Прекрасно заснет, филмът „Отрова“ (Poison, 2024) е дебютния пълнометражен проект на актрисата Дезире Носбуш, базиран на едноименната пиеса на Лот Викеманс, един от най-известните съвременни холандски драматурзи. Самата режисьорка е играла на сцена майката Едит, така че след един късометражен и един документален филм избира за големия екран темата за еволюцията на двойката след смъртта на детето им.

 

Тим Рот и Трин Дирхолм са просто феноменални, превръщайки зрителя в емпат на всичко, което преживяват, оставяйки усещането, че играят самите себе си. За дебют този филм е изключително силен и като тема, и като актьорско присъствие, откроявайки се като наистина стойностна кино продукция.

Криминални разследвания по норвежки или за книгите на Карин Фосум

 

За любителите на криминалния жанр името на Карин Фосум вероятно е добре познато. Особено заради разследванията на инспектр Конрад Сейер. Поредицата е от седем романа, всеки от които представя по един случай на твърдоглавия, двуметров инспектор от норвежката полиция.

Карин Фосум е поетеса, която дълги години е работила като медицинска сестра в различни здравни заведения, центрове за нарко зависими и старчески домове. Романите ѝ за инсп. Сейер са екранизирани за малкия и големия екран, и са преведени на 34 езика в 36 държави по света.

Главният ѝ персонаж, Конрад Сейер, както е типично за повечето разследващи полицейски инспектори, е прекрасен професионалист и не особено симпатичен като човек. Той е прехвърлил 50-те пуритан, изтъкан от рационализъм и подчинен на установена рутина, който трудно допуска нови хора и близост в живота си дълго след кончината на съпругата си Елисе.

Може би затова е забавен начинът, по който писателката поставя персонажа си в ситуации на лични предизвикателства, срещайки го в един от романите си с психоложката Сара – нестандартно мислеща жена, която провокира всичко дълбоко заключено в него.

Изключителната привилегия да заема място в сърцето, дома и живота на Сейер има кучето Колберг –  порода леонбергер, едро и силно, към което инспекторът е много привързан. Около шестия роман от поредицата старичкото куче претърпява операция заради туморни образувания, докато тече разследването на убийството на малко момиченце.

Партньор в разследванията на Конрад Сейер е Якоб Скаре, чиято визия на скандинавски модел има огромно предимство при разпитите на свидетелки и често го вкарва в неудобни ситуации. Скаре е млад, но перспективен полицай и почти единственият, който се радва на честта да бъде допуснат в личния свят на инспектора, въпреки значителната разлика във възрастта и опита им.

За по-голяма достоверност на случаите, които описва, авторката се съветва с двама полицейски служители, като не е изключено те да са и прототипи на персонажите ѝ в поредицата.

Романите на Карин Фосум носят полъха на сериалите „Комисар Рекс“ и „Убийства в Мидсъмър“, тъй като действието им се развива в пасторалната идиличност на неголямо норвежко село в близост до столицата Осло, където жителите не са много, всички се познават и все пак има достатъчно пространство за скрити тайни.

Наративът е приятен, книгите се четат на един дъх, а покрай разследванията излизат на преден план редица психологически проблеми, които имат съвременните семейства, балансиращи между работата си, децата, възрастните родители и куп отговорности.

Популярността на поредицата носи на авторката признание от критиците като „норвежката кралица на криминалния роман“.  

Седемте книги („Окото на Ева“, „Не поглеждай назад“, „Който се страхува от мечки…“, „Дяволът държи свещта“, „Индийската съпруга“, „Черни секунди“ и „Убийството на Хариет Крун“), са преведени на български и са налични в онлайн библиотеката Читанка инфо.

Изгубени илюзии

В "Изгубени илюзии" Оноре дьо Балзак е особено снизходителен към героя си Люсиен Шардон, по майка Дьо Рюбампре, на когото, бидейки син на аптекар, му е отказана привилегията на достъп до дома на местната благородничка, госпожа Дьо Боржьотрон, меценат на изкуствата.

Наличието на представката "дьо" пред фамилното име обикновено е белег за знатен произход, но във Франция при неравен брак между благородничка и буржоа, синът обикновено наследява фамилията на бащата, а за да приеме майчината, е бил нужен специален декрет от краля. 

Младостта е всякога красива, особено на 22, а когато към това се прибави и поетичен талант, у носителя му се затвърждава убеждението, че приятната външност и умения да се стихоплетства е достатъчно надежден билет за прием във висшето общество на френската провинция Ангулем. И навсякъде другаде.

Хубостта на Люсиен, макар и с буржоазен произход, все пак му отваря вратите на дома Боржьотрон и сърцето на прехвърлилата 40-те Анаис. За разочарование на младия и влюбен поет, благородната ѝ публика се оказва с нечувствителна към поезията душа и ограничени интереси, но с повишен пиетет към клюки и интриги. 

И какво ли друго би могло да занимава умовете на провинциални благородници, чието скучно ежедневие се върти единствено около потекло, наследствени имоти и бракове по сметка?

За да избегне участта да бъде одумвана заради обожанието на Люсиен, Анаис Боржьотрон бяга с младия си възлюбен в Париж, надявайки се да получи покровителството на тамошното висше общество. 

Но Париж с неговите оперни представления, пищна мода, високо благородни кръгове с премерена, перфидна жестокост ще се окаже за Люсиен онзи мощен светлинен лъч, който ще срути всичките му присъщи на младостта и непоквареността заблуди и ще отвори взора му за раняващи прозрения относно собствената му провинциалност и тази на доскорошната му възлюбена. 

Париж, предвиден да бъде лоно за разгръщане на чувствата им отвъд платоничното, се превръща в пантеон на загубените илюзии. И уви, на жажда за успех не заради тържеството на възвишената поезия, а за отмъщение към високомерните парижки  аристократи, жестоко уязвили с презрението си честолюбивия младеж. 

Отмъщението, казват, е хилавото удоволствие на дребнавия и тесногръд ум. Нима има нещо по-безсмислено от това да се превърнеш във всичко онова, което мразиш, за да го победиш с неговите собствени средства? Риторичен въпрос. 

Балзак умее да борави със словото като с хирургичен скалпел, извинявайки се на читателя заради снизходителността, с която се налага да дисекцира времена и нрави. И илюзии.

Снимка: chitanka.info