Червеният тефтер

Дорис Елм е съвсем малка, когато разбира, че трябва да напусне Швеция, за да започне живот на възрастен, просто защото семейството ѝ не може да се погрижи нито за образованието ѝ, нито за чисто физическото ѝ оцеляване. 

До нея винаги е един тефтер с червени кожени корици – подарък от баща ѝ, за да записва в него най-важните спомени от живота, който ѝ предстои. Едва 12-годишна, Дорис започва работа като прислужница в богаташка къща, собственичката на която е шведската еманация на Гъртруд Стайн. 

Сред бохемските вечери, на които ѝ се налага да изпраща пияни гости и да чисти до изнемога, момичето се сприятелява с художник хомосексуалист, който остава най-добрият приятел до края на живота ѝ. 

А животът на Дорис е всичко, освен обикновен. През 20-те години на 20-ти век Стокхолм е трудно за живеене място. Но тя е красива, което не остава незабелязано за моден корифей, който я отмъква от богаташкия дом, за да я направи манекенка в Париж. 

Там Дорис среща любовта на живота си – Алан Смит, с когото пътищата им са обречени да се пресичат невъзможно много пъти, а животът ще постави между тях Втората световна война, премеждия и обрати, неспособни да изличат чувствата, които изпитват един към друг. 

"Всеки човек си има някаква неизживяна любов. Някой се загнездва в сърцето ти и така и никога не си отива. И с годините този човек става все по-идеален в мислите ти. И това е нормално - няма по-съвършени хора от онези, с които не сме изживели любовта си."

Червеният тефтер ще се превърне в книга за живот, преминал през времето и събитията, съхранил прекрасни (и не толкова) спомени, които в заника си Дорис Елм ще запише за своята обична племенница Джени, с която ги разделя цял континент.  

До почти всяко от зачеркнатите имена в него стои гриф „починал/а“, а  96-годишната бивша манекенка е надживяла всички фигури, изиграли знакова роля в житейския ѝ сценарий. И все пак в края на тефтера трябва да остане мъничко място за щастлив край. 

Книгата е от тези, които четеш на един дъх и не искаш да свършват. Защото авторката София Лундберг, журналист и писател на детски книги, документалистика и драма, отлично умее да разказва многопластови истории. 

Дневникът е колкото личен, толкова и безпощадно откровен, разкривайки един колоритен образ, който освен физически светлите си скандинавски черти, е и душевно светъл, оставащ си леко непораснал и мъничко наивен. 

Човек може съвсем живо да усети цялата крехкост на 96-годишната жена, която има трудности да извършва дори най-прости движения, но в същото време умее да борави със съвременни технологии като скайп и фейсбук, за да общува от болничното легло с любимата си племенница, чийто шумен живот с три деца внася динамика в заника на живот, крепящ се с последни сили, само за да може Дорис да запише всичките си спомени. 

„Червеният тефтер“ (Den Röda Adressboken) е първият роман на София Лундберг, преиздаден през 2017, а у нас излиза през 2020 г. в превод от шведски на Радослав Папазов. Авторката има още два романа – „Въпросителната е половин сърце“ (2018) и „И дъбът е още там“ (2019), в които спомените от миналото на героите отново са основна сюжетна линия.

Книгата е налична за сваляне онлайн в библиотеката читанка.инфо

Изображение: chitanka.info

Г-жа Палфри в Клеърмонт / Mrs. Palfrey at the Claremont

 

Удоволствие е да гледаш филм, в който аристократичното минало среща романтичното бъдеще. Този е един от филмите, на които попадаш в  онзи отрязък от денонощието, когато след ранно заспиване се събудиш в един след полунощ, сънят не желае да се върне повече, а до утрото има още много тъмни часове.

Какво по-уместно време за британски разказ, в който има стар хотел с поувехнала слава и кошмарна кухня, поезия на Уърдсуърт, ретро филми и замък с история, една достолепна дама на солидна възраст и един измислен внук, много по-любящ и присъстващ от истинския.

Но нека да започна отначало.

Историята в романа е за стилна дама в заника на живота си, която пристига с куп куфари на последното си приключение  - едномесечен престой в стар, позагубил от блясъка си хотел, където всичко скърца с носталгичен звук - от асансьора до старите кости на любезния, мустакат пиколо.

В ресторанта на хотела рехавите посетители са шепа хора, реликви от един друг живот, които със сдържано достойнство понасят блудкавите блюда и мълчаливо се наблюдават едни други между глътките вино над позахабения кристал. Хотелът прилича на кутийка за бижута, която все още пази ценни украшения, които вече никой не носи, но имат дълбоко сантиментална стойност.

Всяко телефонно обаждане е празник за гостите на хотела, защото е напомняне, че в шумната, нова реалност навън все още има кой да си спомня за тях. Затова и появата на мистериозния внук Дезмънд, за който често говори г-жа Палфри, внася глътка свежест и усещане за динамика у хора, в чийто живот вече няма достатъчно поводи за интересни клюки.

Дезмънд, разбира се, не е Дезмънд, а Людовик (Рупърт Френд). Той е красив, безработен младеж, който живее в мазе, свири на китара в подлезите и се опитва да напише романа на живота си. И както винаги се случва, Животът заплита срещата на две поколения, които сякаш нямат допирателни, освен взаимната симпатия, старомодните обноски, вкусът за чай и романтична английска поезия.

Но тази среща ще промени много неща и за двамата. Забележителен е контрастът между спокойното приемане на старостта и жизнерадостната младост, нетърпелива да опитва - те всъщност не са в конфликт, а в ценен приятелски обмен. Какво се случва, когато се появява истинският внук и могат ли да са в обмен миналото, което има какво да каже и бъдещето, способно да слуша с интерес и уважение?

Филмът на Дан Айрлънд е по роман на Елизабет Тейлър, а в главната роля свети с пълния си блясък звездата на легендарната Джоан Плоурайт (1928-2025), съпруга на също толкова легендарния сър Лорънс Оливие (1907-1989). Заснет през 2005 г., филмът е едно малко бижу, което със семпла визуалност и великолепна актьорска игра разкрива многопластови отношения, изиграни от класни актьори. В поддържаща роля е и Анна Мейси (1938-2018).

Това е филм, който със сигурност се гледа повече от веднъж, а на финала просто изпитваш благодарност, че е бил създаден. Има го целият с отлично качество и бг субтитри в ютуб:

https://youtu.be/kosAvnhdSw4?si=tEV8G3zdJeU2bJrm

Измисленото име "Клермонт" всъщност е на  реално съществуващ хотел, функционирал в Лондон под името "Аверард". През 1910 г. той е бил построен от богат лекар като градска къща, преустроена впоследствие на семеен хотел, предлагащ нощувки със закуска. Интериорът и екстериорът му са ползвани за снимките на филма през 2005 г. През 2009 г. сградата спряла да действа като хотел и оттогава се използвала за жилищни нужди.

Снимка: screenshot

Вкусно (или за историята на първия ресторант)

 

Напоследък попадам на разкошни филмови находки в ютуб. "Вкусно" (Delicieux, 2021) е от онези френски филми, в които всеки детайл е изпипан до съвършенство. Заслужено е спечелил наградата "Сезàр" за костюми, защото напълно те потапя във времето преди падането на Бастилията и правдиво  пресъздава хедонистичните нрави на френската аристокрация. 

Всяка минута от почти двучасовия филм на режисьора Ерик Беснар си заслужава, и особено ще му се изкефят  онези, които харесват филми на кулинарна тематика. Французите знаят как да правят филми така, че в малко да (по)кажат много, и в този случай - без нито една любовна сцена.

Историята се развива в смутната атмосфера на 1789 г., точно преди Френската Революция. Майстор кулинар на име Пиер Монсерон приготовлява в полумрачна кухня изискани ястия за херцога на Шамфор и неговите приятели. Менюто, както е било  обичайно за аристокрацията  по онова време, е твърде нездравословно, с много и обилни блюда, в които преобладават всякакви меса и дивеч, разточително полeти с вино.

Монсерон (Грéгори  Гадебоа) е мълчалив, лаконичен мъж на средна възраст с груба визия на касапин и очи с леденосин блясък. Кулинарното му новаторство не се приема добре нито от херцога, нито от разглезената, хедонистична парижка компания, за която готви. Свикнали на познатите гозби, те не са в състояние да оценят по достойнство новия акцент, който Монсерон си е позволил да включи в обяда - миниатюрни кейкчета с трюфели и картоф, които е нарекъл просто "вкусното". За възвишените им небца всичко, което расте под земята, е храна само за прасета.

Унизен и отказващ да се извини, Монсерон напуска замъка на херцога заедно със сина си Бенджамин (Лоренцо Льофебр) и стар слуга на име Джейкъб. Връщайки се в опустошената от гладуващото простолюдие бащина къща, той започва да пече хляб, колкото да преживява, надявайки се херцогът да оцени липсата му и да го повика обратно на служба. 

Но в една дъждовна нощ на прага на майстор готвача застава мистериозна жена на име Луиз (Изабел Карé), която е готова дори да си плати, за да се научи да готви... и историята тръгва в съвсем нова посока.

Коя е Луиз и защо е толкова решена да стане чирак в кухня без оборудване?

Актьорите ми бяха съвършено непознати. Но каква игра! Целият филм гледах в ютуб, с чудесно кинематографично качество и много читаво генерирани субтитри на български: https://youtu.be/n3_Qe4Ks45M?si=XqAK6CSYfzQzc46J

Изображение: en.Wikipedia