Г-жа Палфри в Клеърмонт / Mrs. Palfrey at the Claremont

 

Удоволствие е да гледаш филм, в който аристократичното минало среща романтичното бъдеще. Този е един от филмите, на които попадаш в  онзи отрязък от денонощието, когато след ранно заспиване се събудиш в един след полунощ, сънят не желае да се върне повече, а до утрото има още много тъмни часове.

Какво по-уместно време за британски разказ, в който има стар хотел с поувехнала слава и кошмарна кухня, поезия на Уърдсуърт, ретро филми и замък с история, една достолепна дама на солидна възраст и един измислен внук, много по-любящ и присъстващ от истинския.

Но нека да започна отначало.

Историята в романа е за стилна дама в заника на живота си, която пристига с куп куфари на последното си приключение  - едномесечен престой в стар, позагубил от блясъка си хотел, където всичко скърца с носталгичен звук - от асансьора до старите кости на любезния, мустакат пиколо.

В ресторанта на хотела рехавите посетители са шепа хора, реликви от един друг живот, които със сдържано достойнство понасят блудкавите блюда и мълчаливо се наблюдават едни други между глътките вино над позахабения кристал. Хотелът прилича на кутийка за бижута, която все още пази ценни украшения, които вече никой не носи, но имат дълбоко сантиментална стойност.

Всяко телефонно обаждане е празник за гостите на хотела, защото е напомняне, че в шумната, нова реалност навън все още има кой да си спомня за тях. Затова и появата на мистериозния внук Дезмънд, за който често говори г-жа Палфри, внася глътка свежест и усещане за динамика у хора, в чийто живот вече няма достатъчно поводи за интересни клюки.

Дезмънд, разбира се, не е Дезмънд, а Людовик (Рупърт Френд). Той е красив, безработен младеж, който живее в мазе, свири на китара в подлезите и се опитва да напише романа на живота си. И както винаги се случва, Животът заплита срещата на две поколения, които сякаш нямат допирателни, освен взаимната симпатия, старомодните обноски, вкусът за чай и романтична английска поезия.

Но тази среща ще промени много неща и за двамата. Забележителен е контрастът между спокойното приемане на старостта и жизнерадостната младост, нетърпелива да опитва - те всъщност не са в конфликт, а в ценен приятелски обмен. Какво се случва, когато се появява истинският внук и могат ли да са в обмен миналото, което има какво да каже и бъдещето, способно да слуша с интерес и уважение?

Филмът на Дан Айрлънд е по роман на Елизабет Тейлър, а в главната роля свети с пълния си блясък звездата на легендарната Джоан Плоурайт (1928-2025), съпруга на също толкова легендарния сър Лорънс Оливие (1907-1989). Заснет през 2005 г., филмът е едно малко бижу, което със семпла визуалност и великолепна актьорска игра разкрива многопластови отношения, изиграни от класни актьори. В поддържаща роля е и Анна Мейси (1938-2018).

Това е филм, който със сигурност се гледа повече от веднъж, а на финала просто изпитваш благодарност, че е бил създаден. Има го целият с отлично качество и бг субтитри в ютуб:

https://youtu.be/kosAvnhdSw4?si=tEV8G3zdJeU2bJrm

Измисленото име "Клермонт" всъщност е на  реално съществуващ хотел, функционирал в Лондон под името "Аверард". През 1910 г. той е бил построен от богат лекар като градска къща, преустроена впоследствие на семеен хотел, предлагащ нощувки със закуска. Интериорът и екстериорът му са ползвани за снимките на филма през 2005 г. През 2009 г. сградата спряла да действа като хотел и оттогава се използвала за жилищни нужди.

Снимка: screenshot

Вкусно (или за историята на първия ресторант)

 

Напоследък попадам на разкошни филмови находки в ютуб. "Вкусно" (Delicieux, 2021) е от онези френски филми, в които всеки детайл е изпипан до съвършенство. Заслужено е спечелил наградата "Сезàр" за костюми, защото напълно те потапя във времето преди падането на Бастилията и правдиво  пресъздава хедонистичните нрави на френската аристокрация. 

Всяка минута от почти двучасовия филм на режисьора Ерик Беснар си заслужава, и особено ще му се изкефят  онези, които харесват филми на кулинарна тематика. Французите знаят как да правят филми така, че в малко да (по)кажат много, и в този случай - без нито една любовна сцена.

Историята се развива в смутната атмосфера на 1789 г., точно преди Френската Революция. Майстор кулинар на име Пиер Монсерон приготовлява в полумрачна кухня изискани ястия за херцога на Шамфор и неговите приятели. Менюто, както е било  обичайно за аристокрацията  по онова време, е твърде нездравословно, с много и обилни блюда, в които преобладават всякакви меса и дивеч, разточително полeти с вино.

Монсерон (Грéгори  Гадебоа) е мълчалив, лаконичен мъж на средна възраст с груба визия на касапин и очи с леденосин блясък. Кулинарното му новаторство не се приема добре нито от херцога, нито от разглезената, хедонистична парижка компания, за която готви. Свикнали на познатите гозби, те не са в състояние да оценят по достойнство новия акцент, който Монсерон си е позволил да включи в обяда - миниатюрни кейкчета с трюфели и картоф, които е нарекъл просто "вкусното". За възвишените им небца всичко, което расте под земята, е храна само за прасета.

Унизен и отказващ да се извини, Монсерон напуска замъка на херцога заедно със сина си Бенджамин (Лоренцо Льофебр) и стар слуга на име Джейкъб. Връщайки се в опустошената от гладуващото простолюдие бащина къща, той започва да пече хляб, колкото да преживява, надявайки се херцогът да оцени липсата му и да го повика обратно на служба. 

Но в една дъждовна нощ на прага на майстор готвача застава мистериозна жена на име Луиз (Изабел Карé), която е готова дори да си плати, за да се научи да готви... и историята тръгва в съвсем нова посока.

Коя е Луиз и защо е толкова решена да стане чирак в кухня без оборудване?

Актьорите ми бяха съвършено непознати. Но каква игра! Целият филм гледах в ютуб, с чудесно кинематографично качество и много читаво генерирани субтитри на български: https://youtu.be/n3_Qe4Ks45M?si=XqAK6CSYfzQzc46J

Изображение: en.Wikipedia

Диригентката

 

Филмът на датската режисьорка Мария Петерс е двучасово удоволствие, в чиято атмосфера на 20-те години на миналия век напълно се потопих. 

Годината е 1926, Ню Йорк. Време, в което на жените се гледа като на съпруги и домакини, от които се очаква единствено да раждат деца и да се грижат за семействата си. Но едно младо момиче с ангелско лице и големи очи, влюбено в класическата музика, мечтае да стане... диригент.

Уили Уолтърс (Кристан де Бройн) живее в крайно бедни условия, в които собственото ѝ семейство я третира като наемател, държейки сметка за всеки неин залък и прибирайки цялата ѝ заплата като разпоредителка в концертна зала. Единствената ѝ утеха е пианото, за което е мечтала от момента, в който като малка е видяла Алберт Швайцер да свири Бах на орган в някаква църква.

След скандал с майка си една вечер Уили узнава, че всъщност е осиновено дете, чието истинско име е Антония Брико. 

Оттам нататък пътят на мечтата ѝ към диригентската палка ще се преплита с търсенето на идентичност между Америка и Нидерландия, опитите за самостоятелност и работа като пианистка в долнопробни локали, преследването на влиятелни музиканти, при които да се обучава и искрената, но трудно осъществима любов с Франк Томсен (БенджаминУейнрайт), син на богаташко семейство и влиятелен организатор на концерти, с когото отношенията им не започват никак добре.

Уили-Антония ще трябва да преборва обществени предразсъдъци само защото е жена и дръзва да има мечта в област, доминирана изцяло от мъже.

Филмът "Диригентката" е по действителната история на Антония Брико, успешен капелмайстор и единствената жена диригент, която успява да ръководи оркестъра на Берлинската Филхармония и да постигне завиден успях като диригент в Европа през 20-те години на миналия век.

Въпреки това не са много жените по онова време, устояли да преследват докрай амбициите си да бъдат диригенти в свят, където подобни мечти се посрещат с насмешка и за да се занимава с музика, една жена дори може да бъде принудена да се облича като мъж, криейки пола си с корсет.

Прекрасно изиграни роли и много достоверни емоции, а аз не можех да откъсна очи от излъчването и играта на Кристан де Бройн, чиято героиня премина през съзнателните удари на арогантни мъже и високомерни богаташи с достойнство и вяра в заветите на Швайцер, че всяка мечта си струва да се отстоява, дори ако всички я намират за невъзможна.

Филмът е заснет през 2018 г. в Белгия, а в саундтрака му звучат Прокофиев и Симфония 4 на Густав Малер. Гледах го в ютуб, където е качен целият, с много читаво генерирани субтитри на български и заглавие "Амбиции" (Ambitions/Full movie). 

Снимка: IMDb