Усещам как паркът ехти, пулсира и диша от цялата тази феерична цветност,
див смях, тих говор по пейките, птичи задевки сред клоните.
Непознат, божествен
аромат изпълва въздуха край мен, а в кротката нега на август плуват наоколо
прекрасни сфери от светлина. Приличат на малки снежинки и се носят толкова
грациозно из ефира, че реалността добива привкус на приказка.
Някаква мравка усилено търси из
книгата ми обратния път към тревата, към познатия аромат на късно лято и
безопасност. Слънчевия храм на покоя ми през минута рухва от кучешки устрем,
любопитство на червенооки гълъби и заблудени перца за федербал.
Живот, дошъл да ми напомни за себе си.
"Животът е харизан кон, пич!", бе написал Селинджър. За харизаните коне или
хубаво, или нищо.
Усмихвам се на жизнерадостната фигурка, която
ситни към мен. На около четири, с дънково гащеризонче. И момиченцето се
усмихва, а мишата опашчица на върха на главата му се поклаща в такт със стъпките. Излъчва
такова неподправено щастие, сякаш вижда стар приятел след трийсет години. Оглеждам се
наоколо... няма грешка, при мен идва. Взорът ми сканира пейките за разтревожена
родителка. Нищо.
Въпросът ми дали не се е загубила увисва
незададен, когато малките ръце за миг ме прегръщат. Още миг ме задържат. И
когато отново срещам широката усмивка, тя сякаш знае какво ще я попитам.
Изпреварва отговора, преди също толкова жизнерадостно да се отдалечи:
- Гушнах ангел.
И аз не бях гушвала... скоро.
Изображение: "Ангел", худ. Лидия Кирева
0 коментара:
Публикуване на коментар