Пътят на доброто

   

Дълбоко в подземното царство Кромоландия живеели малки, тантурести и много лилави крòмита. Притежавали тайно оръжие – можели да лютят, когато се ядосат. А те често се ядосвали – великански човечища ги отвличали в Салатения затвор, изскубвайки ги жестоко от царството...

        Лилавите шишковци били зиморничави, плътно опаковани в люспести трика. Колкото по-зиморничаво било едно крòми, толкова и по-лилаво. Владетелят на царството - Кромуи XVI – бил най-лилавият, най-люспест и най-лютивия от тях. Кралят устройвал турнири по лукобой, в които провинили се и отказващи да лютят крòмита бивали подритвани и търкаляни, докато накрая бивали закопани в точно определени ями. Трудно можело да се различи кой побеждава и кой печели, защото и победители, и победени горко ронели сълзи, а над Кромоландия се разстилал гъст мирис на лук...

       Веднъж престолонаследникът – принц Кромолеон, злобно и червендалесто лукче, - се разхождал важно из градината. Видял групичка кромита, наобиколили едно дребно, но много лилаво лукче. То разправяло някакъв много смешен сън, в който имало летящи кромита с цветовете на дъгата, червеите ходели на два крака и с вестник под мишница, а кралят вместо лукобой, устройвал танцови забави с прелестно изчервяващи се репички.

       На Кромолеон това се сторило твърде подигравателно и той се подразнил, че поданикът не почита баща му. Трикото му станало още по-лилаво, той изсумтял и ядно се запътил към кромоландската стража. Наредил да хванат нещастното крòми и да бъде съблечено люспестото му трико. С всяка свалена люспа крòмито ставало все по-бледолилаво и все по-бяло, докато накрая било наказано да стои три дни в затвора на Кромоландия. Кромолеон скоро забравил за наказания, и когато изминали дните на наказанието, той с ужас установил, че пред него стои пожълтяло, сбръчкано лукче. Без трикото си крòмито било незащитено, не можело да люти и на практика животът му свършил. Предпочитало да бъде отвлечено от великанските човечища за Салатения затвор - така поне, хранейки човечищата, животът му имал много повече смисъл.

      Кромолеон пожелал да поправи стореното, наредил на стражите да му върнат люспестото трико, но съсухреното лукче вече нито можело да се побере в тях, нито те имали същия наситен лилав цвят. Тези сухи, червенеещи неща вече не можели да му служат нито за дреха, нито за оръжие.

        Страх плъзнал в сърцето на Кромолеон. Не искал на съвестта му да тежи смъртта на нещастното крòми, а не знаел как да поправи стореното. Шегата вече не му се струвала толкова непочтителна към баща му, а наказанието – твърде сурово, за да бъде заплатено с живот. Изпълнен с угризения, Кромолеон се щурал из лехите на двореца, присядал сред корените на зелките и Кромоландия му се струвала все по-мрачновато и тъмно място, защото не успявал да измисли какво да стори.

      Така изминали няколко дни, а от угризения и мъка трикото на Кромолеон почнало да оранжавее. Дори придворния шут, Картофел, чиято глава и тяло били странна смесица от прораснали и смешно стърчащи израстъци, не успявал да го разведри. Кромуи XVI виждал как синът му става все по-малко лилав и все по-оранжев, но решил, че това се дължи на прекалената леност и злобен нрав на престолонаследника му. Всъщност, Кромолеон помъдрявал. С всяка секунда, в която се разкайвал за стореното, той се лишавал от частица от злобата си, и на нейно място се появявало състрадание, което променяло цялата му лютивост.

      В един хубав и слънчев ден, когато над Кромоландия тъкмо изгрявала пъстроцветна дъга, а по огромните листа на петуниите в надземния свят охлювите оставяли сребреещи нишки след себе си, Кромолеон пожелал да го отведат незабавно при сбръчканото лукче. То лежало в пръстената си постеля в една ямичка в края на градината, завито до брадичката, и било видно, че си отива. Кромолеон тихо приседнал до него и думите на извинение се заизливали сами. Горчиви сълзи на разкаяние капели върху завивките от пръст, а с всяка от тях Кромолеон усещал как тежестта у него се топи.

      Сбръчканото лукче се усмихвало. Затоплено от влагата, можело вече да заспи. То знаело, че ще се върне от страната на сънищата с нови, по-лилави дрехи, нов зелен перчем и подмладено, ще разказва още по-забавни истории. Не се сърдело на Кромолеон, задето го наказал. Дори обещал най-красивите истории да разкаже първо на принца. Престолонаследникът се развълнувал и полилавял, защото научил най-важния си урок. Че всеки свят е толкова истински, колкото го виждат очите на тези, които живеят в него. И че истината се намира само чрез състраданието, но понякога го разбираш не когато си обелил нечии люспи, а когато си избрал да поправяш неправдите си. 

       И Кромолеон станал най-добрият крал, който Кромоландия е имала дотогава...

---

ПП. Преди година детския спомен Lesson3: Lost smiles се озова в сборник с лятносини корици, чието име носи в себе си цял един живот – „Детство”. 34 автора бръкнаха тогава в килера със спомени от каросерията, за да напълнят книжката, средствата от която бяха дарени за дечица с диабет в отделението по диабет на клиниката по ендокринология на столичната Специализирана болница за активно лечение по детски болести. Никое дете не бива да бъде лишено от сладостта на лудориите и всичко, което може да се преживее и опита в най-вълшебните и шантави годинки. И ето сега, година по-късно, лятото отново е в разгара си, юли редува слънце и облаци, сменя летни тоалети, изкушава въображението и го предизвиква за лудории. Съвсем по детски, така, без сандали. Само по емоции и по сърце. Време е за нови срещи, този път - за да си разказваме детски приказки, за да подкрепим каузата "Диабет без страх" от Разлог. Доротея Луканова и този път събира сладкодумници в името на добра кауза, за да напълнят с вълшебства за деца новия сборник, който още си няма име. До Коледа ще му се образува и заглавие. В момента тече втората седмица от началото на проекта, в който аз лично се включих с тази приказка за лукчета. :)