Разбута сивото, усмихна се и сграбчи в слънчевите си прегръдки утринта.
Блоковете светнаха, гълъби се разпяха. А то синее както никога, защото
нощес се е оглеждало в душата си. Затова взорът му е толкова ясен, а
лятото наднича оттам. Две шепи небе, а всъщност са вечност. И пак се
раздава, блести между клони, цапка из локви.
Възхитително синьо, в което
сгъвам благодарността си, че го има. Защото е повече от обичане.💙
Снимка: личен архив
0 коментара:
Публикуване на коментар