Безмълвен допир

Младо момиче започва работа като детегледачка в заможно семейство с едно момче. Тя е чехкиня и като имигрант работата е важна за нея. Не знае почти нищо за семейството, нито за характера на работата, освен общи неща – че ще се грижи за домакинството и за „специално” дете на 10 години. Никой не ѝ е обяснил в какво се изразява неговата специалност, но момичето скоро разбира, че много неща в този дом не са наред, не само с детето. 

Филмът на Микал Хугенауер „A Certain Kind of Silence” (2019), кой знае защо, носи нелепото заглавие “Безмълвен допир”. Всъщност трилърът, заснет по действителен случай, е пълен именно с особен вид мълчание. Такова, от което те побиват тръпки, защото обвива една привидна нормалност с плащ, под който спят чудовища.

В тази лента всичко е бавно. Всеки кадър е подчертано сив, минорен, потискащ. Витае усещане за концлагер, въпреки че действието се развива в блестяща от чистота къща, където всички закусват заедно. 

Цвят внася единствено слабичката фигура на Микаела, долетяла от Прага в червеното си яке, русата си като пшеница коса и достатъчно енергичност, за да наруши всички скучни правила, наложени за „щастлив и спокоен живот” в образцовото семейство. Правила, които лишават от идентичност.

Чудесна роля на Елишка Крженкова, една съвременна Алиса, попаднала в странен свят, в който има твърде много перфидност, маскирана като любов. От този свят има няколко изхода, но само от нея зависи кой от тях ще избере и дали ще го направи. 

 

Филмът, който е съвместна продукция на Чехия, Нидерландия и Латвия, повдига бодящи морални въпроси. Нищо в него не е предвидимо. 

Безкрайно тъжно е, че е по действителен случай, и то случай, в който през 2015 г. германската полиция успява да зададе само частично изход от кошмар с твърде големи размери.

Изображение (poster): Wikipedia