Изгубени илюзии

В "Изгубени илюзии" Оноре дьо Балзак е особено снизходителен към героя си Люсиен Шардон, по майка Дьо Рюбампре, на когото, бидейки син на аптекар, му е отказана привилегията на достъп до дома на местната благородничка, госпожа Дьо Боржьотрон, меценат на изкуствата.

Наличието на представката "дьо" пред фамилното име обикновено е белег за знатен произход, но във Франция при неравен брак между благородничка и буржоа, синът обикновено наследява фамилията на бащата, а за да приеме майчината, е бил нужен специален декрет от краля. 

Младостта е всякога красива, особено на 22, а когато към това се прибави и поетичен талант, у носителя му се затвърждава убеждението, че приятната външност и умения да се стихоплетства е достатъчно надежден билет за прием във висшето общество на френската провинция Ангулем. И навсякъде другаде.

Хубостта на Люсиен, макар и с буржоазен произход, все пак му отваря вратите на дома Боржьотрон и сърцето на прехвърлилата 40-те Анаис. За разочарование на младия и влюбен поет, благородната ѝ публика се оказва с нечувствителна към поезията душа и ограничени интереси, но с повишен пиетет към клюки и интриги. 

И какво ли друго би могло да занимава умовете на провинциални благородници, чието скучно ежедневие се върти единствено около потекло, наследствени имоти и бракове по сметка?

За да избегне участта да бъде одумвана заради обожанието на Люсиен, Анаис Боржьотрон бяга с младия си възлюбен в Париж, надявайки се да получи покровителството на тамошното висше общество. 

Но Париж с неговите оперни представления, пищна мода, високо благородни кръгове с премерена, перфидна жестокост ще се окаже за Люсиен онзи мощен светлинен лъч, който ще срути всичките му присъщи на младостта и непоквареността заблуди и ще отвори взора му за раняващи прозрения относно собствената му провинциалност и тази на доскорошната му възлюбена. 

Париж, предвиден да бъде лоно за разгръщане на чувствата им отвъд платоничното, се превръща в пантеон на загубените илюзии. И уви, на жажда за успех не заради тържеството на възвишената поезия, а за отмъщение към високомерните парижки  аристократи, жестоко уязвили с презрението си честолюбивия младеж. 

Отмъщението, казват, е хилавото удоволствие на дребнавия и тесногръд ум. Нима има нещо по-безсмислено от това да се превърнеш във всичко онова, което мразиш, за да го победиш с неговите собствени средства? Риторичен въпрос. 

Балзак умее да борави със словото като с хирургичен скалпел, извинявайки се на читателя заради снизходителността, с която се налага да дисекцира времена и нрави. И илюзии.

Снимка: chitanka.info