Noblesse oblige?

Трамваят щеше да се друска до Студентски град поне още 40 минути. Зяпах през прозореца човекомравчия поток на Попа, мислейки за мои си неща. Сега като се замисля, сигурно ще да е било за някакви зъботехнически пропедевтики или поврътливите номера на един колега. Едно помня със сигурност – не бяха весели, и най-вероятно съм имала крушенския вид на потънала гемия.

Затова и не се почувствах по-комфортно, когато след пет спирки се усетих обект на наблюдение от една дузина очи. Нещо не беше наред. Усещането е като да си спечелил номинацията за „Оскар” за цялостен идиотизъм.

Огледах се уж небрежно, търсейки причината за целокупното внимание, и погледът ми се забучи в разярен физионом. Надвесено над мен, ситно женище към 70-те бълваше огън и жупел от присвита уста, която смътно ми напомни кокоша анатомичност. Яркото червило в бръчките околовръст буквално беше замръзнало. Толкова хлад повяваше от всяка дума, че взех да проумявам откъде ставаше течение. Направо да ти се схване вратът. Улових реплика за „днешната невъзпитана младеж”, и се зачудих дали не „говори” на мен. На мен говореше. Пътничките отзад и отпред при най-голямо въображение трудно можеха да влязат в графата „младеж”.

Впих поглед в харпията и попитах с най-невинно изражение: „Извинете, на мен ли говорите?” Кокошата анатомичност остана известно време отворена, сякаш не можеше да повярва, че съм благоволила най-сетне да забележа възмутителния поток, излят отгоре ми. За миг си представих как е започнала с уж невинната реплика, че я болят краката – индиректен намек да си преместя кокалите, за да седне тя. Така де, възпитаваха ни през социализЪма, че пред бели коси трябва да си почтителен и отстъпващ място в градския транспорт. Само дето нейните не бяха бели, а с цвета на препикана (извинете!) слама – градска кокона с претенции за грохналост.

След като догмите социалистически се оказаха толкова рудиментарни у моя милост, е последвал бесен словолинч с плюнки и клетви. Дори не исках да си представям с какво ме е благославяла. От едното влязло, от другото излязло. Само дето при мен нищо не влезе. И направо ù го казах:

„Вижте какво, не си правете труда. Не чувам!”

За части от секундата гледаше съвсем слисано. Очите ù се присвиха невярващо, сякаш да преценят дали не я будалкам. После, изглежда, императивът ми най-сетне прещрака между ушите ù, и стигна на горния етаж. Съобрази, че звуковите вълни, които от пет спирки насам заплашваха да запратят ватмана чак в Манастирски ливади, не беше резонирал в мен. Повярва ми. И взе, че млъкна, присвивайки устни, сякаш никога не бе издавала ни вопъл, ни стон. Дори се поотмести от седалката ми, сякаш можеше да я полази нещо прилепчиво.

В социализЪма не учеха как да се справяш с нагли, кресливи пенсионерки, сърдити на целия свят. В старостта няма нищо красиво, освен може би достойнството, с което я посрещат някои. Достойнство и благост, пред което с желание отстъпваш и мястото си в автобуса, и реда на опашката в аптеката.

Noblesse oblige.