The shadow dancer

Бях забравила, че вкъщи има едно такова нещо, дето му се вика телевизор. Мислех да го изхвърля, но все още върши работа - котакът го ползва за наблюдателен пункт и следобедно ложе. През останалото време се прегръщат любовно с прахта. Пък и все трябва да има по какво да запратя дистанционното, когато простотията тръгне да изскача като пране из гардероб.

И да ме подсеща защо трябва да го изхвърля. Не прането, телевизора.

Но пък понякога мазохистичния ми порив да натисна копчето води и до не толкова тежки телесуицидни мераци. Особено когато нощем по никое време попаднеш на филм, който ще ти подръпне емоционалните струни по особен начин – почти толкова приятно, колкото е вкусът на шоколадови бисквити с карамел, парченца вишна, оризов крисп и алкохол. Мммм.

Не разбрах заглавието на филма. Както обикновено се случва, на интересните неща все нещо ще им изпуснеш. Хванах кадрите на божествените тоскански лозя, обилно залети със слънце, сред които пъплеше нелепо шикозно градско возило – с’я, каква марка е било, не ме питайте. И без друго не отличавам лада от москвич. Возилото спря насред живописно площадче пред леко неугледен хотел и лачените обуща на млад и намахан лондонски редактор в скъпарски костюм цопнаха в прахоляка. Нататък действието се развива хем комично, хем трагично...

Симпатягата със зализано-гелосана косица (Джошуа Джаксън) е изпратен от мастития си шеф (Джон-Рис Дейвис) иска или не, да намери и накара да пропише отново някогашната легенда Уелдън Париш (Харви Кайтел). Париш не е писал от 20 години, и няма дори намерение да погледне пишеща машина, камо ли да подписва контракти с каквито и да било издателства. Скъпарския костюм и самочувствието на момъка доста ще пострадат, докато се опита да пробута на писателя жалкото си маркетингово рефренче.

Разбира се, време е да се появи хубавицата, в която принцът ще се влюби. Дъщерята на Париш - Изабела (Клеър Форлани) ще се окаже не само ключ към опознаването на чепатия характер на отказалия се от писането, но и възможност за младия редактор да научи неподозирани неща за себе си, за писането, за любовта. В този филм има всичко – свеж хумор и философия, цинизъм и романтика, въображение и поетика. Харви Кайтел е неподражаем в ролята на писателя-чешит, който създава впечатлението, че се радва на всеки миг от живота и се забавлява, създавайки детински неприятности. Но зад кражбата на крави, обърнатите в канавката автомобили и веселяшкия нрав всъщност се крие саморазрушение. И то със същия велик размах, с който е написал някога романа си „Танцуващият в сянка”.

Компания му прави колоритния отец Морети (Джанкарло Джанини), комуто земните наслади са по-свидни от църковните порядки.

Един филм за хората, които „цял живот седят вкопчени в тоалетната чиния, страхувайки се, че някой може да дойде и да дръпне синджира”. Също и за онези, които имат смелостта да си признаят какво искат, от какво точно се страхуват. В живота на всеки от нас се появява по някой, който отначало е като сол в кафето, но пък носи нещо, което много ни трябва. Нищо, че още не го знаем.

И когато дойде време за финалните надписи, се чувстваш така, както се чувства човек, получил от детенце поувехнал букет глухарчета, мърляв бонбон и целувка. Усещане за комфорт и уют, за цялостност.

Може би предимството да не си киноман е, че можеш да оцениш достойнствата на ленти като тази, без придирчиво да повдигнеш вежда заради това, че е в жанр „драма” или „романс”. 

Всъщност, кутия с носни кърпички няма да ви трябва.