януари 18, 2011

Коте в чекмедже

4

- Имаме си котета! Имаме си котета! – жизнерадостния глас на Мая посвети в събитието малката групичка шестгодишни първолаци след края на последния час. – Ще ви ги покажа, но първо да пораснат малко. - И тя разказа на всички с подробности как до жълтата котка с половин опашка една сутрин имало още три малки топчици.
През следващия месец не се случи нищо, освен, че Мая протакаше показването, докато трите деца съвсем загубиха интерес. И в един приятен слънчев следобед, когато липите разпръскваха най-упойващия си аромат, момиченцето поведе малката процесия към дома си, за да могат най-после всички да се убедят в реалното съществуване на жълтата котка и нейното потомство.
Къщата им беше точно срещу Наскови. Ниска, поддържана къща с цветна градина, която плочеста пътечка разделяше на две. Мая отвори ниската вратичка с метални орнаменти, и със самочувствието на потомствен аристократ поведе групичката към котешката светая светих.

Наско пристъпваше най-отзад и смутено се оглеждаше на всички страни. Ами ако отнякъде се появят родителите на Мая? Сигурно щяха да ù се карат, че води неканени гости. Той никога не беше водил приятелите си в старата, малко зловеща къща с цъфнали акации над входа, в която живееха под наем. Плахо затвори вратата и изтри изпотените си длани в късите си кафяви панталонки.
Котката блаженстваше в сянката на огромен орех, под който се мъдреше стар пластмасов леген, застлан с избеляло парче вълнен плат. Пухкавите телца на котетата помръдваха сънено около корема ù, а детската процесия гледаше в захлас.
- Мама каза, че не можем да ги задържим. – Мая пресече възторзите и приглади розовата си рокличка. На късната следобедна светлина рижите ù коси пламтяха в яркоморковено.
- Може ли да погаля едничко? – зелените очи на Ема умолително фиксираха малката стопанка под ореха. Пейчо пък беше запленен от котката без опашка.
- Може! – великодушно позволи Мая. – Ще ви ги дам още сега. Мама така и така ще ги махне.
Смаяно възклицание се изтръгна почти едновременно от детските гърди, и още преди в ушите им да е заглъхнал категоричният императив, Мая приклекна над котешкото семейство и започна да загребва с шепи котенцата едно по едно, сякаш загребваше пясък. Скоро малките пухкави телца мърдаха неспокойно в напрегнатите детски шепи.
Наско гледаше косматата топчица със смесица от ужас и вълнение. Опашчицата на сивото коте потреперваше нещастно. Заля го вълнà от умиление и по детски затрогваща решимост да брани котето от всички възможни опасности. Внезапно се сети за майка си, и лицето му се сгърчи в отчаяние. Тя не обичаше котки и никога нямаше да му позволи да вземе животинката вкъщи.
- Не мога. Те са още толкова малки! – промълви измъчено, и понечи да върне котето на Мая. Момиченцето избута ръцете му обратно. На лицето ù се изписа нещо като яд.
- Вече съм ти го дала. Подарена къща назад не се връща! – изрече тържествено, сякаш да затвърди непреклонността на решението си.
- Но с какво ще го храня? – гласът на Наско объркано направи последен опит да развали натрапената сделка. – Не съм му майка!
- С мляко, глупчо, как с какво! – Мая го изгледа снизходително и побърза да изтика децата по-далече от ореха.

Котката с половин опашка безучастно хвърли прощален смарагдов поглед към гърбовете на тези, които отнасяха рожбите ù. Малката процесия пое с подаръците си обратно по плочестата пътечка. Най-нещастен от всички беше Наско. Къщата отсреща му се струваше като зловещ затвор, в който нямаше представа къде да сложи треперещото в ръцете му същество. Чувствата му се люшкаха между неистовото желание да задържи котето, и ужасът да се изправи пред разярения взор на майка си. Тя сигурно щеше да изхвърли писанкото на улицата, а това той в никакъв случай не можеше да понесе. Вече съжаляваше, че не оказа по-голяма съпротива на луничавата, дебелобузеста Мая.
Промъкна се в къщата през задния вход. Вратата на стълбището се заключваше само вечер, иначе бе резервен вариант в случай, че някой си загубеше ключовете. Гуменките на Наско изшляпаха по циментовите стъпала, а лакътят му докосна студените филизи на бръшляна, плъзнал хищно от двете страни на вратата. Внимаваше да не стиска много силно притихналото на гърдите му коте. Хладината на просторния коридор беше леко плашеща заради полумрака, в който се губеха неясните очертания на голям остъклен шкаф с много чекмеджета, и силуетът на дървената закачалка. Миришеше на прах и стари мебели. Наско остави котето върху лакираната повърхност на шкафа. Почуди се как да го нарече, и в главата му затанцуваха мелодични имена от анимационни филмчета.

Внезапно откъм заключената входна врата се разнесоха равномерните потраквания на дамски токчета. Майка му се прибираше. Пипалата на паниката сграбчиха детското сърце, докато в ушите му отекваха проскръцващите метални звуци на ключа в ключалката. Миг след това Наско сграбчи котето, отвори рязко огромното чекмедже на шкафа, което можеше да побере самия него, целуна муцунката и го пъхна вътре. Тъкмо навреме. Висока и елегантна, майка му се появи на вратата, и се усмихна:
- А, прибрал си се. Защо стоиш там в тъмното, миличък?
Наско изломоти нещо под нос, и се завтече да я посрещне. Пъхна ръка в нейната, и каза:
- Пиеше ми се мляко. Мислех, че в шкафа може да има стотинки.
Майка му бе твърде уморена, за да търси фалшиви нюанси в думите му. Свали палтото си и изу неудобните обувки.
- Ела, в кухнята има.
В очите на Наско блесна въодушевление. Поне имаше с какво да нахрани котето. По-трудно му беше да се преструва, че млякото е за него. Мразеше го. Мислите му неспокойно се връщаха на котето в шкафа, надявайки се ужасено, че няма да се задуши вътре, преди да е измислил някакъв план. Отчаянието му нарасна – нямаше никакъв шанс да изнесе млякото в коридора, без майка му да го види. И когато след час се измъкна уж да си играе, хукна на бегом по чорапи към шкафа. За да види най-големи си кошмар, събран в безжизнените воднисти очи на котето без име. Закъсня.

Как щеше да погледне сега в очите Мая и другите. Трябваше да се грижи за него, не да го убива. Пред потресения му взор обвинително насочените пръсти на децата неистово крещяха „Убиец! Убиец!”. Баща му щеше да се срамува от него до края на живота си, а майка му щеше положително да го намрази. Наско избяга навън, скри се под стълбището, плътно притиснат до натрупаните от стари наематели вехтории, и даде воля на безутешните си сълзи.
Същата вечер разтревожените пръсти на майка му не успяваха да успокоят пламтящото му от температурата чело. Баща му крачеше нервно, не успявайки да разбере каква е тази внезапна болест.
Беше същата, от която страдат мнозина.
Болестта на гузната съвест.



4 коментара:

أمل каза...

Горкото дете :/

Анонимен каза...

Незавиимо, че не съм родител, многократно съм ставала свидетел на този ни начин възпитание, който за съжаление и досега е манталитет, доста добре и твърдо враснал у нас. Страхът на нашите деца да застанат пред проблемите е насаден от всичики нас, от родителите и цялостния манталитет на нацията ни. Това наше "възпитание" в страх и непоемане на отговорност, както и невъзможност да застанем очи в очи с проблема, неизбежно води до лъжата, лъжата до страха, а страха до болестта на гузната съвест. И всичко зависи само от родителите и всички нас. Не обичам тази соцдумичка, но от примера, който ние даваме.

Христина Чопарова каза...

@ ... и горкото коте.

@ Ели, майката на Наско положително не беше толкова страшна, колкото на него му е изглеждала. Но казват, на страха очите са големи, и още повече, когато си дете.
Освен, че са големи обаче, страхът няма и възраст. Всичко се страхуват, дори родителите.
Всъщност смелостта не е липса на страх, а умение да го контролираш. Но когато си малък, това почти не е възможно.

Христина Чопарова каза...

[не мога да обвинявам родителите, поне не всички, за липсата на комуникация, заради която тези страхове не могат да бъдат премахнати. но ми е жал, че се повтарят модели, в които малкият човек не се третира като партньор, а като подчинен - тогава комуникация трудно ще се получи].