януари 22, 2011

Mомичетата Гилмор

2

На Момичетата Гилмор”(Gilmore Girls) попаднах случайно по бившия Холмарк [сега Дива Юнивърсъл], докато търсех подходящ „фон за присъствие”. Харесва ми, когато чета, телевизорът да си бръмчи. Привлече ме обаче свежият хумор в диалога между майка и дъщеря, но нямах идея, че става дума за сериал. Определено не го хванах отначало, а и тъй като телевизорът обикновено служи за легло на котака, реших да потърся в торентите сериала. И воала!

Лорелай Гилмор (Лорън Греъм) е дъщеря на състоятелните Емили (Кели Бишъп) и Ричард (Едуард Хърман), чийто живот преминава в организиране на партита, благотворителни мероприятия, скъпи процедури, голф и въобще, се пукат от снобария. Но колкото Ричард и Емили са школувани в обноските, толкова Лорелай е невъздържана, но искрена – тя не понася целият този префръцунен свят, в който се задушава, с властна майка, чиито възпитателни методи целят да я превърнат в богата „партия” за богат кандидат. Ако изключим убийствено сините ù очи и стилното облекло, Лорън Греъм не впечатлява с кой знае какво, макар че цупливият ù фасон и леко мъжкаранската походка напълно пасват на ролята ù на бунтарка.

Когато случайно открива, че е бременна от връстника си Кристофър Хейдън (Дейвид Сътклиф) – разглезен и незрял, но някак си душевно пасващ ù син на състоятелни родители, 16-годишната Лорелай просто решава да напусне семейната къща. С това разбива всички планове на амбициозните си родители, мечтите им за колеж и бляскава светска реализация. Те са твърде горди, за да я потърсят, така че оттук нататък Лорелай се справя сама – учи се да бъде майка и родител, отглежда дъщеря си, и се издига до управител на хотела, в който е започнала като камериерка.
В малкото градче Старс Холоу, което вероятно го няма на географската карта, със сплотени, но вечно любопитни и врящи се в хорските работи граждани, Лорелай се чувства точно на мястото си.

Синеоката Рори Гилмор (Алексис Бледъл), е умничка и подредена, същински вундеркинд. Всяко нейно решение е предварително планирано, обмислено и тя винаги знае къде отива и какво ще прави, в кой университет ще учи, докато преследва мечтата си да бъде журналист и иззобва всяка книга или учебник за рекордно късо време. С майка си са в забавна приятелска връзка, и като по станно стечение на обстоятелствата емоционалните ситуации и при двете протичат по сходен начин. И по сходен начин всяка допуска едни и същи грешки – същински майка на дъщеря си и дъщеря на майка си.

Ключова фигура в сериала е Люк Дейнс (Уилям Патерсън), собственикът на градската закусвалня, в която се провеждат какви ли не мероприятия, и където се прави най-хубавото кафе. Люк е типичният мълчаливец, който се дразни от деца [стига да не са неговите], по инфантилен маниер носи обърнати наобратно бейзболни шапки, няма особено блестящ интелект, но под вечните си карирани ризи и мачовска физика крие добрящина и чувствителност. 

Уилям Патерсън може би сте го гледали в „Убийствен пъзел”(SAW) – разбира се, ако си падате по подобни зрелищни и лишени от съдържание кървищни кадри. Бил е журналист, професионален бейзболист и впоследствие актьор. Снима предимно за малкия екран и определено има харизматично излъчване, въпреки възострия си нос и малко притеснителна прическа.



Фабулата, както е редно за провлачен сериал, се върти около ключовия въпрос, ли ще се съберат Лорелай и Люк. Постоянно изскачат стари и нови любови, неочаквани деца, провалени планове, и тъй нататък. Целият филм обаче е филм не само за любовта, но и за грижите, възпитанието, класовите различия, взаимоотношенията, както и мостовете, които всеки съгражда или разрушава. Филм за малките жестове, големите промени, и сблъсъците между различни светове, гарниран с умело дозиран, свеж и приятен хумор.

2 коментара:

Omnia каза...

Хммм, звучи интересно, имайки се предвид, че съм почитателка единствено на крими- сериалите;) Но пък ревюто ми хареса и, когато съм си вкъщи, мисля да видя ще ли го гледам:)))
Поздрави, добър пост! Направо не знам има ли сфера , в която да не пишеш добре... :)

Христина Чопарова каза...

@ Силве, определно филмчето е ненатоварващо - няма ги типичните американски простотии, с които изоблистват повечето "комедии", и които те оставят с впечатлението, че критерия за забавност е главата ти да не излиза от гащите, където перманентно е втренчена.

Хм, я да видим... явно модата не ми е силната страна, особено след като сдадох редакторския пост в подобно списание... поне ми беше спестена необходимостта да се напъвам да бъда оригинална в твърде повърхностна област. Не ставам за клакьор на модните диктатори ;)))
Благодаря ти за милите думи! :*