Lesson 3: Lost smiles

Тя винаги минаваше по болничния коридор като сянка, почти безплътна в бялата си престилка, и със забучена на главата нелепа сестринска касинка – от онези, на които малкият червен кръст в средата беше отличаващия знак, че жената не миеше подове, а поставяше болящи инжекции и раздаваше омразни хапченца на всякакви щури пациенти в детското отделение. Сиреч, медсестра.

Беше млада, но не особено красива. Всъщност, онова, което убиваше красотата ù, бе постоянният израз на някакво раздразнение, прозиращо в ъглите на ядно стиснатите ù устни. Повечето деца в отделението не я харесваха - но и тя не харесваше никого, и не се държеше мило. В нейната смяна пресекваха всички смехове, лампите винаги биваха изгасени в точно определен час и омразните хапченца сякаш бяха по-горчиви, взети от нейните ръце.

Но младостта разбира единствено отношението, никога причините за него. Когато си дете, не си даваш особено сметка за страданията на възрастните, не осъзнаваш напълно, че те са част от цената да бъдеш голям. Когато си дете, очакваш автоматично всички да имат сантименталните лелини реакции – от миловидните сестри, които те третират като сладурско плюшено меченце, до достолепният чичко доктор, който те гледа с добродушна, снизходителна усмивка. Сякаш това да се разболееш е поредната пакост, която се нуждае от опрощение и погалване по косиците. Но когато вместо това срещнеш студения хоризонтал на плътно стиснатите устни, които никога не се разтягат в усмивка, започваш да се питаш какво не е наред – ти ли си толкова отвратителен, че дори не смее да те погледне, или тя просто е от онези странни хора, които не обичат деца. Оказа се, че не е нито едното, нито другото.

Сюблимният момент на изписването. В който облекчено и с радост раздаваш последните останали в кутията шоколадови бонбони, и помагаш на майка си да прибере всички прочетени книжки, тя изведнъж се появява безплътно от нищото. Без да погледне никого, минава просто да види дали всичко е наред, и да изчезне също толкова безшумно, оставяйки след себе си полъх от развятата бяла престилка и подигравателни хихикания. Взех кутията с бонбони под мишница, и се измъкнах в коридора. Чехлите ми изшляпаха по студената мозайка, и се озоваха пред прага на стаята за отдих. Тя беше там, но с нищо не показа, че е забелязала ситното ми присъствие в безумно смешна нощница. Продължаваше да нарежда книги по лавиците и да се суети около замлъкналото око на телевизора в единия ъгъл.

- Дойдох да се сбогувам – казах. И оставих кутията на масата.

Тя се обърна, за да кимне. Усмихнах се с най-голямата си усмивка, някак си усещайки, че ù трябва нещо повече от шоколадови бонбони. И внезапно тя също се усмихна – за малко, едва, но сякаш слънцето разтопи бучица лед. Искаше ми се да изтичам и да я прегърна, но сигурно щеше да бъде невъзпитано. Усмивката беше мимолетна, но по-важното беше, че въобще я имаше. И я бях предизвикала аз. В следващия момент сестрата се извърна, за да продължи заниманието си. Но не достатъчно бързо, за да не видя, че в очите ù проблясва издайническа влага. Тръгнах обратно към стаята с усещането, че ми бе разкрита някаква тайна.

- Къде беше? – мама сияеше срещу мен, нетърпелива да си тръгваме.
- Превърнах лошата сестра в добра – казах.

Дори не съм запомнила името ù. И не беше лоша, нито мразеше деца.

Просто си беше изгубила усмивката.

----

ПП. Текстът участва като детски спомен в сборника с разкази "Детство", в който 34 автора споделят своя детска история в името на благородна кауза - сумата от продажбата на книгата да се дари за нуждите на децата с диабет от отделението по диабет на клиниката по ендокринология на Специализирана болница за активно лечение по детски болести, град София.