Люлката на греха

    В старата църква стъпките звучат с изгнилия рефрен на скърцащи дъски. Сякаш под захабените чергици дървото изкашля последни спомени за тежестта на ковчезите и смазващата тъга на опечалението. Под строгия взор на иконите плуват слънчеви отражения и ароматът на тамян се блъска в стъклата с отчаяния вопъл на жаден за въздух.

    Скрити в забрадките бръчки. Някакъв опит за смирение. И очевидно бягство от делника, в който ги чакат плевелите в градината, гладни врясъци откъм порутени оборчета и кълбета от сплетни за комшийското битие. Взорът ми докoсва похабените лица на хора, които кротко чакат реда си да бъдат прибрани при Бога. Някой ден.    

   Дотогава стъпките им ще скърцат в уморените сенки на делника и празника, събрани за малка лепта. Грехове се откупуват със смирение и молитва, така знаят. Нищо че в момента, в който се отдалечат от църковните порти, отново ще се върнат в познатото русло на грубите изрази, клюки и братоубийствени вражди. Любовта ли? Тя не им се полага, така са научени. Не научиха, че могат и сами да засветят, без да бъдат палачи. Че грехове не съществуват.

     Границите на прошката им се простират само до ръба на черковния праг. А пределите на греха са много отвъд полето на мислите им – в онзи предчовешки избор, който не знаят, че са направили. В коравината на душите им е издълбана люлката, в която всеки грях е първороден. Но не знаят, че в името на душевната си чистота сътворяват най-големия грях.

     Превъщат Бога в свой Ирод.