Да срещнеш Люк Бесон

        Вече трети ден минавах през оградения с червено-бялата лента периметър от градското площадче. Чистият паваж бе като току-що полиран, нямаше дори прашинка, и в прохладата на ранните часове краткият път до лабораторията действаше тонизиращо на още жадните ми за сън клетки. Лятото е най-удачното време за ремонти, но не виждах последиците от тях. Странно. Малкото останали хора, бързащи за работа, никак не се впечатляваха от жизнерадостно потрепващите от вятъра листа на липите.

       И този ден на входа на кокетното, спретнато кафене ме посрещна любезния взор изпод тъмните стъкла. Мъжът бе не особено висок, рошавите му коси бяха виждали и по-добри времена, пушеше спокойно и с наслаждение, и не пропускаше да ми кимне, по-скоро с брада, когато ускорените ми по навик стъпки налазваха червеникавите плочи в оградения периметър. Струваше ми се някак познат, но съненият ми мозък отказваше да прави идентификации в ранните часове на деня, когато лятното слънце бе почти толкова сънено, колкото и аз.

         Махнах му за поздрав, на който махна в отговор, свали очилата и се усмихна. Отминах, отнасяйки ведрата мисъл, че в този град всички хора са така непосредствено любезни, дори персоналът на заведение, в което кракът ти никога не е прекрачвал прага.

      Същата вечер, когато изморените ми пръсти флегматично боравеха с приборите на вечеря, думите на хазяйката ми пресякоха движението им. Бе казала, че за малък град като Елин Пелин това е голяма чест. Направо събитие. От любезност се заслушах в това, което казва, и всяка следваща разчетена дума предизвикаше застоя на приборите в чинията. Дано филмът да има успех. Пък и реномето на заведението рязко ще се вдигне след приключването на снимките. Уникален режисьор бил този Люк Бесон.

       Люк Бесон. Боже! Приборите изтракаха в чинията, а погледите на милите ми и също толкова учудени хазяи се втренчиха изненадано в мен. Бях прекалено потресена от собствената си глупост. Чух се да измърморвам някакво нескопосано извинение и минутка по-късно дишах дълбоко край прозореца, опитвайки се да я осмисля. Ремонти... да, бе! Всъщност, отличен камуфлаж, чиято цел очевидно бе да държи на дистанция потенциални пречки като екзалтирани фенове и скучаещи кибици. Не, че ако знаех с кого си кимаме така свойски всяка сутрин, щях да се втурна френетично да искам автограф върху сутиена си. Но да объркаш Люк Бесон с персонал на заведение в пуш-пауза, вече беше показателно за нивото на мозъчната ми активност. Боже мой, не можеше да е по-трагично.

      И скоропостижно, с пълна липса на прискърбие, детронирах определението за себе си като киноман.

        Много пъти след това срещах Люк Бесон.  Филмите му бяха впечатляващи, а петият му елемент присъстваше във всяка лента. И когато по екраните се появи „Люси”, нито великолепния подбор на ключовите роли, нито специалните ефекти или бляскавите отзиви на вече гледалите го бяха причината да си купя билет и да хлътна в полутъмния салон. Знаех, че ще видя нещо, което ще е повече от докосващо, настръхващо революционно и изпипано до последния кадър. И толкова... мое някак си.

        В този филм няма нищо излишно. Има обаче толкова много посоки, по които можеш да избереш да тръгнеш, и те ще те отведат точно там, където стигат всички – пред прага на осъзнаването. Навсякъде и никъде.

„Люси” е като отговор на това какво сме. И защо сме тук. В лентата ефектите нямат за задача да накарат зрителя да дава визуален и звуков израз на преклонението си пред чудесата на техническата мисъл. Всеки ефект е покана към въображението да лети толкова надалеч, колкото му е възможно, към ума – да сътворява мисли с различна от битовизмената посока, и към сърцето – да мечтае за онова истинско раждане, което по същество представлява освобождението на чистото съзнание от човешката форма.

         Да се разархивираш... до съвършенство.

     Чувах учестения звук от бълбукането на вълнението си, чиято оглушителност към края на филма заплашваше да предизвика наводнение от зениците ми. Спомних си за спокойствието, което извираше от пушещия на прага на заведението режисьор. Той сякаш знаеше всички отговори, и умело ги зададе сега, в един филм, в който петият елемент е способен не само да да усеща живота, да парира всяко насилие, но и да достигне безсмъртието по начин, който най-добре илюстрира що е божественост.

       Респект, Люк Бесон!