В името на децата

     

Няма само две мнения по въпроса, че училището в този му вид и система на преподаване (и усвояване на знания) не е резултатно. Нито като (взаимо)отношения, нито като (взаимо)обмен, нито като полза или удовлетворение.

Учителите обвиняват питомците си в липса на уважение – към самите себе си, към предмета им, към ученето като цяло. Обвиняват и родителите в недостатъчно внимание, старание, общуване, мотивиране на детето да учи.

      Родителите обвиняват остарялата система, излишеството от дисциплини, недостатъчната компетентност или отношение на преподавателите, тежката осемчасова учебна програма, поколението на днешните деца, които нямат уважение и към родителя като към авторитет.

      Самите деца... се оплакват, че училището е кофти, наричат го „даскало”, не им е интересно онова, което се преподава, не ги влече нито материята, нито начина, по който им се поднася. Принудени са да си служат с лъжа – към учителя, че знаят, могат, интересно им е; към родителя – че са учили, че минали изпита, че нямат двойка.

      И се получава един омагьосан кръг, в който се обособяват два враждуващи лагера – родители срещу училище, по средата е третият - учениците, които всъщност трудно могат да формулират защо не им се учи, да се аргументират защо намират за тъпо или скучно дадено нещо, и изобщо, в повечето случаи тях никой не ги пита дори това, понеже родителите са заети с амбициите децата им да получават високи оценки, а училището – да обвинява хлапетата в разхайтеност, мързел и липса на интерес.

      Наскоро присъствах на родителска среща в основно училище, на която половината преподаватели бяха хора доста над средната възраст, които обикаляха от стая в стая и упорито повтаряха на всички родители, че децата им нямат желание да учат, не четат, бягат от часове, не си носели униформите, нямали бележници в себе си, били нагли и „си отваряли много устата”. Всъщност, като цяло всички те регистрираха единствено собствената си безпомощност едновременно да следват системата и да бъдат достатъчно гъвкави, за да се харесват на учениците и да ги мотивират за учене. 

       Отвсякъде валяха забележки, които в болшинството случаи показваха само, че докато учителите със зъби и нокти бранят спазването на ограничаващи правила, на децата им се иска тези правила просто да ги няма, защото така или иначе се получава твърде голямо разминаване в гледните точки: докато за учителите униформата е признак на престиж и принадлежност към учебното заведение, за учениците е просто досадно задължение, което ги лишава от индивидуализъм и свободата на избор да се чувстват удобно в предпочитаните дрехи. Те просто не желаят да бъдат пресирани и да се чувстват виновни от обстоятелството, че образователният им ценз зависи повече от спазването на наложени правила, уж целящи да ги научат на (само)дисциплина, а всъщност повече упражняващи контрол върху тях.

       Ще си позволя да припомня, че между дисциплина и контрол има огромна разлика, и докато границите между двете често се размиват с презумпцията за правилност, никога положението не може да бъде win-win, или иначе казано, печелившо за всяка страна.

      

 Че проблем има – има. Че е нужна промяна – нужна е. Но преди да започне разрешаването му, преди да се започне с търсенето на виновен първоизточник, преди да се мисли кой и откъде трябва да извърши тази промяна, е нужно да се намери отговора на прост въпрос – каква всъщност е днешната цел на училището? Да произвежда контейнери за максимум знание, или да научи децата как да превръщат знанието в познание? Отговорът на този въпрос много лесно би подсказал и какви промени са удачни, и как да се въведат.

       Казват, че който трупа знание, трупа печал. Ами да. Знанието е като багаж назаем, не продукт на собствен опит и преживявания. С много малко хора може да бъде обменян, а и малцина се чувстват уютно сред толкова куфари и багажи. Похвално е едно дете да знае много, разбира се, това винаги впечатлява гостите на вечеря и предизвиква солидни изблици на родителска гордост. Но ако знанието не бива използвано, ако няма практическа стойност и носителят му не се чувства щастлив от самото притежаване, той няма много да се различава от подвижна енциклопедия – в нея има много полезни неща, но рядко я отгръщат. Не е ли печално?

       Друг кофти аспект са оценките – онези субективни изражения на количествените знания, които са повече от излишни. Не само защото са субективни, но и защото не могат да бъдат индикация за това какво наистина умее или може оценяваният. А и тази матрична система за оценяване, която насажда вини, че пак не си на нивото за отличие, с което да удовлетвориш нечии амбиции. А къде са твоите собствени и как всъщност ти се помага да разбереш и избереш с какво ти се занимава?

      Дипломата всъщност не е повече от удостоверение, че в определен момент си посещавал тази или онази институция, оценките в която са просто нечие мнение доколко успешно си се справил с ролята на контейнер, но не може да покаже дали притежаваш някакви изградени качества и умения, които реално ще са ти нужни, когато вратите на учебното заведение се хлопнат окончателно.

     И внезапно се оказва, че няма никакво значение дали знаеш наизуст теорията за относителността, химическата формула на живака или кому принадлежи дадена мисъл. Защото се оказва по-важно дали умееш да водиш градивен диалог, дали можеш да определяш приоритетите си и дали имаш онзи подход към всяко нещо, който ще ти гарантира успеваемост както в личните, така и в професионалните взаимоотношения.

       Трудно е за много преподаватели да запазят и проявяват към повече ученици отношението, каквото биха показали към отделни лица. Манталитетът на самото общуване в сегашния вид не предполага обмен, защото един учител по презумпция смята, че неговата работа е сам той да поучава, но няма какво да научи от поучаваните. В резултат вслушването го няма. И се налага хората да си викат, за да се чуят – просто защото сърцата им са много далече, а умовете им – взрени в различни посоки. Но всички са на това място – училището, с идеята да си дадат нещо. Какво всъщност си дават, след като в масовия случай нещата се въртят около взаимните упреци, вместо взаимното търсене на решение?

       Споменах родителската среща. На нея, личеше си, на повечето учители им се искаше да кажат по нещо хубаво, но вместо това назидателно обясняваха как с децата трябвало повече да се работи, как можели повече. Сякаш се върнах половин век назад и имах усещането, че ставаше дума за калибровани машини, които се нуждаят от пренастройване за повишаване на ефективността, а как да стане това – не бе грижа никому, важно е правилата да се спазват и оценките да са високи. Нима? Мнозина от родителите научаваха на тази среща неща, които децата им бяха скрили от тях. И по лицата им се четеше целия диапазон от емоции - от равнодушие през гняв към детето, излъгало ги за двойката, до някакво безнадеждно примирение, че нищо не може да се направи.

       Всички биха се съгласили, че не е нужна система, която вместо да мотивира интерес, принуждава към лъжи. Сама по себе си, лъжата е защитна реакция. Помним какво е било по „наше” време, зубренето, тревогите около изпита... крайно време е да се спре с очакванията и следващите поколения да имат стоическата търпимост да преминават през същата матрична цедка, за да получат образование. Защото в крайна сметка да си образован означава да притежаваш не толкова знания, а емоционална зрялост, интелигентност и способността да можеш сам да търсиш и изнамираш решения. Да генерираш радост от осъзнаването, че си първооткривател, че насищащ живота си с онова, което сам избереш, без да се страхуваш да правиш грешки. Та нали тъкмо те формират самото научаване?

     Чуваха се изказвания за предпочитанията на хлапетата към забавленията. Предпочитали да се забавляват, вместо да учат. Ами, хайде да поставим така въпроса – ако ученето не е забавно, разбира се, че няма да събуди желание да му се отделя време, а всичко, което се прави в името на оценката, е обречено да бъде досадност.

    

Не да бъдат оценявани имат нужда днешните деца – тях вече са ги етикирали и оценили според дрехите, жаргона, приятелите. Надали сред тях има и един, който на въпроса какво обича да прави, ще отговори „Да уча!” :) Те не искат да бъдат оценявани, сравнявани с други, считани за мързеливи и изобщо, подвеждани под общия знаменател на „изтървано поколение”, годно само да виси по дискотеките, пред компютрите и което става само за нискоквалифициран труд и търсене на лесни пари.     

      Вярата в подобна реалност я прави наистина реалност, но тя е плод на страховете на възпитатели с консервативно мислене. Те винаги имат планове доброто бъдеще за децата, но реално не ги питат какво наистина искат. Затварят ги в капана на собствените си високи изисквания и ги притискат да следват наложените. Съпротивата е обяснима. Време е за приемането, че доброто бъдеще не се определя от това дали имаш шестици по всичко, нито от това дали си изпълнителен спрямо всички изисквания. Притеснително е не, че децата не учат, а че биват притискани да учат насила, независимо дали им харесва. Пренебрегването на собствения им избор ги обрича на твърде плашеща безчувственост и апатия. Наистина ли имате нужда от изпълнителни роботчета?

    Има разлика между поощрението към детето ти да развива огромния си потенциал и заложби, които граничат с гениалността, и болезнената амбиция да се опитваш да превърнеш детето си в гений, когато е очевидно, че не е.

    

Днешните деца искат свободата да могат открито да споделят какво смятат, че не е наред. Но няма да го направят, защото са решили, че или ще им се скарат, или ще ги накажат, с две думи – няма да срещнат нито разбиране, нито чуваемост. В резултат никой не ги и пита, а те са приели, че от тях се очаква да бъдат единствено изпълнители на нечии планове и мечти. Защо да се амбицират да определят сами бъдещето и живота си, когато родителите им вече или са ги предначертали, или не се интересуват твърде? Какво чудно има, че са неудовлетворени, че не знаят какво им се прави, и съвсем няма да знаят накъде след университета, ако изобщо им стигне търпението да се подложат под още една пресираща система, изискваща от тях да бъдат ентусиазирани, че са контейнери за още повече (и по-ненужни) знания. Просто заради заветната диплома.

       Какво можело да се направи, запитаха някои. Само думи, а нищо не се било променяло. Ами като начало, аз лично смятам, че промяната в начина на мислене и излизането от някои досегашни модели на мислене много би улеснило възприемането на нови идеи, а оттам до намирането на практически решения и приложението им крачката би била значително по-лесна. Няма нужда от поточкови планове за промени, достатъчно е всеки да може за себе си да прецени доколко сам притежава подобна гъвкавост и желание да изостави старите си стереотипи и убеждения, за да започне сам промените, в собствения си малък семеен кръг. И ако започнат да се случват в още много такива кръгове, току виж се оказало, че не е нужно някой нещо да въвежда, промяната ще се случи сама.

       В името на децата, заслужава си.