Дъхът
на декември конкурира и най-марковия
руж. Това е моментът да хлътнеш в уюта на кокетна книжарница и докато напосоки
забиваш нос в мастилените редове на съкровения от непознати имена, да намериш
точно каквото не търсиш. Най-хубавите неща се откриват случайно, или поне
неслучайно те намират сами.
След превъзходен лайков чай с мед и
ванилия, след солидни дози споделен смях, в люлеещите обятия на трамвая после
установяваш, че това, което държиш в ръцете си, надминава всичко, което си чел
за любовта.
Всъщност, понеже любовта и животът са
едно и също, това си е и роман за живота. За онзи живот, в който никога не е
достатъчно само да вдишваш и издишваш. За запълнени с алтруизъм среднощни
часове, в които утешаваш по спешна линия нечия самота. За любовта по принцип,
хората като изчезващи животински видове, самоуките философи, размахания „ей
такъв” пред нещадящото никого време и колко е важно да ползваш речници, където
е обяснено всичко.
Най-симпатичното обаче са онези две
уникални души, които цели 35 години инатливо си самодоказват, че не се обичат, докато
губят (дори и чрез посредници) 350 000 възможности да си простят. Той е на
84 и по нещо напомня самия Гари. Тя е на 64, толкова по френски кукленска и
кокетираща. Свързва ги една война, една изба на „Шан-з-Елизе” и любоомраз.
„Терзанията на цар Соломон”
на Ромен Гари.
Когато затвориш и последната страница,
ти се приисква да го започнеш отначало. За да се смееш до сълзи с искреност, от
сърце и на глас, вървейки след един много осъзнат алтруист със заешко име и
физиономия на гангстер от ерата на френския шансон. Простонародният посредник,
за когото не е нужно да обича някого, за да го обича още повече.
Не мога да си позволя да сравнявам
романа. Не прилича на нищо друго, което съм чела.
Уникален, много
ретро, изящен, смешен, ироничен.... превъзходен роман, който гарантирано „разгембва”
отвсякъде!
С
великолепен превод от Иво Христов.
0 коментара:
Публикуване на коментар