Homo walking или магията на търсенето

    Визитните картички са нещо отчайващо скучно. Но не и когато са от 352 страници.

    Той е... homo walking. Човек търсещ, ако изобщо съществува такова определение. Мърморещ наивник на средна възраст, женен, с едно дете. Журналист в Националното обществено радио на САЩ. Симпатичен неврастеник, който е станал вегетарианец само за да му е по-лесно да направи избор от менюто в ресторанта. Без майтап.

     Той е евреин, който твърде много обича летищата и има прекалено объркани връзки със собствената си религия. Нарича себе си обърквист – идеалното определение за някой, който се страхува от изобилието от възможности, защото му е препотяващо трудно да избира. И има проблем с поемането на лична отговорност. Достатъчно честен е, за да си го признае, и достатъчно смел, за да го сподели и с вас. Всъщност, с цялата американска (и не само) нация. 

       Ерик Уайнър, дами и господа. 

 

     В първата си книга „География на блаженството” той обиколи планетата, за да търси щастието. Интересуваше се какво прави хората щастливи и задаваше въпроси на всякакви типове, от всякакви националности и социални прослойки, с риск да отнесе и няколко шамара. Професионално изкривяване, но и най-добрият начин да получи отговорите. Достатъчно му е малко любопитство за мотивация, практична чанта със свръхвместимост за тежки книги и въпросът-свредел, най-надеждния му компас.

    

Във втората Ерик Уайнър търси Бог и флиртува с божественото. Толкова е намразил болниците, че се е обзавел с по детски желязна логика – избягването на болници гарантира безсмъртие. Но човек и добре да живее, все някога се разболява. Дори да е от нещо толкова прозаично като газове. Всъщност мястото, където е започнал страхът му, ще се окаже и мястото, където го застига въпросът-свредел. „Намерихте ли вече своя Бог?”. Не някакъв Бог, а неговият личен. Кой всъщност е той и къде точно е?

     И ето го, търсещия човек, в уютната херметичност на летищата, пристрастен към чанти, които едва побират маниакалната му страст по книгите, в търсене на своя Бог. Непал, Индия, Китай, Израел... Как се открива Бог сред 10 000 религии, особено когато правенето на избор като проява на лична отговорност за него е толкова клиничен въпрос?

 

     Флиртът бил просто начинът да държиш интимността на достатъчно разстояние. За човек на ума като него, homo rationalis, интимността предполага наличие на достатъчно любов. Но тя е свързана със сърцето, а за да опознаваш нещата със сърцето, е нужно да ги преживяваш, не да ги изучаваш. Но освен да си смел, е нужно и да си достатъчно широкоскроен, за да тръгнеш на такова пътешествие. 

      И ето го пътуващия човек, бродяга сред сведени до малък списък религиозни култури, сред които ще се учи да танцува като дервиш, да медитира в очакване на будистка нирвана, да милосърдничи по францискански, да се опива от вибрациите на звучението в „ла илаха иллаллах”, почти да смени пола си в сектата на вярващите в извънземния ни произход раелисти, да се гмурне в неясните мъгли на даоизма, да въплъти дух на животно в себе си чрез шаманизъм, и накрая, след като е опитал от почти театралния реализъм на вещерството, да завърши пътуването си в онази религия, в която е откърмен. Тя е негово религиозно наследство, но не задължително и неговия Бог, ще знаете. За човек, който се съмнява във всичко – в чорапите на ромбчета и соевото мляко, как би могъл той да е сигурен съществува ли Бог или не? 

 

       Всяка глава в книгата започва с резюме на духовния напредък и емоционалния статус на обърквиста, маскирано като находчива обява във вестникарска страничка за самотници. Уайнър търси Бог. Готов е за поредното предпазливо надзъртане в нова религиозна кутийка, запасен със солидни дози скептицизъм. Тръгнал е на обиколка из територии, в които му се струва, че единствената цел на обитателите им е да го дрогират до обезличаване. Достатъчно решителен е да опита от дрогата, но винаги с някакво палаво намигване към ортодоксалните следовници на юдаизма. Какво ли биха казали, ако видят него, евреина, да се кръсти в християнски храм, да мята молитвени броеници или да се връзва на фльонга, докато гони съвършенството на даоистките практики?

      И сякаш предвкусвайки потреса на потенциалните си наблюдатели, укоризнено клатещи бради иззад някой ъгъл, Уайнър е готов да вдигне летвата на шокирането още по-високо, като се „облече в одежди от небе”, заради настървението да се домогне до тайните на вещерството. Казано иначе, да се съблече... по организъм. Е, в името на изследователската идея... 😁

 

    Скандализирането на благопристойните обаче не е целта му. Пътуването му е лично, преживяванията – още повече. Те са индикатор на това докъде се простират границите на собствените му способности да се опива от религиозния опиум на народите, въпреки принадлежността си към юдейското лоно и в същото време напук на правилата му.

     Самоиронията на Уайнър е убийствена, прозренията му – също. Човекът е човек, когато е на път, просто защото този път му дава възможността да опознава в действие самия себе си. За Уайнър не е достатъчно да прочете за нещо, дори това да е цялата налична литература по въпроса. За да разбереш, трябва да опиташ, колкото и комично да е понякога. Рационализмът му обаче е толкова устойчив, че е почти невъзможна пречка да усети и изживее духовното. Затова пък е толкова интересна проява на мъдрост умението му да се шегува със собствената си религия. Нищо, че се е случвало да изпада в нелепата роля на черната овца в семейството, която зад хумора си скрива просто нежеланието  да опознава нещо, което го плаши с каноничността си.

 

      Накрая, при толкова много възможности, на Уайнър му остава да компилира своя Бог от всичко, което е успяло да го докосне след отварянето на толкова много и разнообразни кутийки с духовни съкровища. А може би просто го е осенило прозрението, че не е нужно да избира. Възможностите съществуват не за да се обвързваш дълготрайно с някоя от тях, рискувайки да спреш да виждаш цялата картина. Те съществуват, за да не избираш, а просто да се насладиш на флирта, оставайки на достатъчно разстояние, за да виждаш красотата на цялото.

       Не мога да дам определение какво точно са книгите на Ерик Уайнър. Те са и увлекателен пътепис, и научно изследване, и лични дневници, и журналистически мъкрейкинг, и приключенско търсене на философския камък. Визитни картички със собствен, открояващ се стил. Идва ти да започнеш да подчертаваш. Като него, безразборният подчертавач, удебелител, драскач и писач в полето. Защото актът на подчертаване винаги съдържа елемент на себеразпознаване, както ще ви сподели.  

 

      Едно е сигурно – ще ви се прииска да разполагате със свободата да пътувате по света и да опитвате. Да станете homo walking, далеч от безумния ритъм на панелните лични и работни кутийки, бързите срокове и житейски багаж, където личната ви философия е рационално подредена и имате мнение за всяко нещо, непоклатимо като Хималаите. Ще ви се прииска да опитвате съдържание от едни други кутийки, за да изследвате собствените си реакции на вкус, шок, болка, граници. Заради гъдела на търсача, комуто не е достатъчно единствено да се довери на чуждия опит, затворен в кутийки от слово.

     В крайна сметка, всяко пътуване навън води до завръщане към самия себе си. И няма значение дали средството да пристигнеш ще бъде някакъв религиозен –изъм.