Големи очи

Картините ù са с подчертано личностен почерк, поради което – винаги лесно разпознаваеми. Независимо дали на портрета е нарисувано дете, жена или животинка, очите на всички са неимоверно големи, изразителни и... преливащи от емоции. 

Тя е руса и почти безлична, една от многото симпатични и тихи жени, чийто живот през 60-те години на XX век протича предимно между стените на семейната къща, в грижи по деца и съпруг. 

Събрала в една драматично дъждовна вечер достатъчно смелост да напусне подобно неудовлетворяващо домакинско ежедневие, успокоявайки както треперещата си 6-годишна дъщеря на задната седалка на пикапа, така и детето в себе си, Пеги Дорис Хоукинс е на прага на нова реалност. Реалност, в която трябва да издържа себе си и момиченцето с уникалните портерти, които рисува за мизерни центове на пренаселена с художници паркова алея.

А сега си представете мъж с достатъчно чар, способен да ви продаде и чорапите на дядо си, при това дори да ви убеди, че са били на самия Луи 14-ти. Уолтър Кийн. На него твърде много му се иска да бъде художник, какъвто, уви, не е. 

Има обаче един проблем – явно не продава правилните неща, особено своите, и бързичко се ориентира към продажби на чуждите. В случая – на картини. Френски улички с романтично-носталгичен привкус, които не впечатляват с кой знае какво. Брокерските му трикове и внушаващата доверие убедителност дотук не сработват достатъчно добре, за да се лансира като модерен творец. До момента, в който среща слънчевата художничка с уникален почерк. 

Пеги Хоукинс ще се превърне в Маргарет Кийн, но за света задълго ще бъде просто поредната домакиня, съпруга на прочут „художник”, който почти никога не застава пред статива, освен ако не е необходимо да затвърди илюзията за себе си, че е автор на всичките тези големи очи. 

Портретите са предимно на деца. Деца с вопиюща потребност да разберат този сложен свят, в който очите им се взират, широко отворени и леко тревожни. Неспособна за известен период от детските си години да чува, Маргарет Кийн запазва тази тревожност, изразена в огромни взиращи се очи – като вопъл от напрежение да разчете зрително онова, което не може да стигне до нея по звуков път. 

Тези свръхголеми очи са визитната картичка, която ще превърне крехката жена-дете в абсолютен фаворит в артистичните среди през 60-те, чиято слава ще обира също толкова абсолютно бездарния ù в творческо отношение съпруг. Обаче... The truth always go outside.

Куп въпроси и гледни точки разглежда емблематичния с мрачноватите си иначе ленти Тим Бъртън, който този път се е отказал от обичайното присъствие на фаворитите си Джони Деп и Хелена Бонам – Картър в полза на не по-малко чудесните Кристофър Уолц и Ейми Адамс. 

"Големи очи" (Big eyes) е малко нетипичен за него, но нелишен съвсем от съспенс филм, базиран на действителна история, който образува и въпроси от сорта: „Ако страхотно те бива в едно нещо, но си пълна скръб в друго, би ли упорствал във второто със средствата на първото?” и „В името на какво една жена е способна да се обезличности?”. 

Всички останали умочовъркащи премислици оставям на вас.

Изображение (poster): Wikipedia