Да работиш по себе си

Някога преди, в една друга реалност, когато запитвах някой младеж с какви занимания осмисля дните си, обикновено получавах култовия клиширан отговор „работя върху себе си”. Това винаги ме караше да се усмихвам, защото почти никога тази вътрешна работа, каквото бе за мен истинската „работа по себе си”, не личеше у тях. Работеха, безспорно. Във фитнеса или кафетата, по магазините (моловете още не бяха на мода). И униваха, че никак не съм впечатлена от резултатите от тази им „работа”. Онази, другата, можеше да започне само тогава, когато животът те халоса с нещо наистина забележително отвън така, че да те накара да погледнеш навътре и да се назначиш на работа в самия себе си.

А там е... едновременно страшно и уникално. Там няма работно време. И в същото време то сякаш е строго обусловено. Длъжността ли? О, те са много... от наблюдател, през реставратор до дизайнер. И е толкова прекрасна тази работа, дава ти толкова много. Запознаваш се всеки ден със себе си, опознаваш, припомняш, приемаш, пускаш. И не спираш да наблюдаваш целия градеж, какво задържаш, какво изхвърляш, какво прегръщаш, за да го превърнеш от ръбато в огладен диамант. И с всяка нова почистена зала отвътре пускаш светлината и просторите в себе си... И с всяко отваряне навътре пускаш и много отвън, пускаш всичко. Целият всемир е добре дошъл, и му е комфортно там, приет и смирено утихнал. И е толкова прекрасно в тази Тишина, в която звучи музиката на промените, на новото, на самия живот. Музиката на Любовта.

Работата по себе си е безсрочна. И дори не е работа, веднъж когато свикнеш да гледаш без страх във всеки ъгъл. Да си позволяваш да изживяваш всяка емоция. Да ти е тъжно, когато ти е. Да ликуваш без причина, просто ей така, от лекота. Да позволяваш през теб да преминава самото време. И да се чувстваш като част от всичко, и всичко да е част от теб. Уникална канава, в която има срещи и раздели, и всички те носят нови уроци, нови дарове за чекмедженцата отвътре, нови танци из залите от светлина.

Би било прекрасно да заемеш тази длъжност колкото може, по-рано. Но всекиму – когато.

Още има за довършване. Още за разместване и прегръщане. Някак не обичам думата „равносметки” - не се движа по планове за изпълняване или норми за покриване от година на година. Усещам това, което е останало за решаване, когато съм си дала твърде голям отпуск. И сега му е времето, точно сега, отвъд календара, отвъд датите, отвъд празниците. Избрах за тези да съм далеч от шум и хора, далеч от трапези и илюминации. Какво ще правя ли? Ще си задавам въпроси. Ще проправям път на светлината отвътре. Ще олекотявам, напоследък ми дотежава – поех повече, отколкото мога да нося. В това е празникът за мен – когато отвътре е толкова леко, чисто, светло, с пространство за случвания и зали, пълни с музика, из които Душата да танцува на воля. Не че не и се случва всеки ден. Но има още толкова много неогледано пространство... а сега, в ретроградните дни, е време да встъпя в новата си длъжност - ревизор.

За мен годината няма да започне от първи януари, а когато отново започна дизайна.

Обичам си работата. И я препоръчвам на всеки.
И нека е празник!