Децата са много впечатлителни към
словото. Слушат приказки в захлас, интересуват се какво става с героите,
вълнуват ги продълженията. И понякога има слова, които остават урок за цял
живот. Нищо, че са били просто твои
реплики в част от програма за училищно тържество. Думите, издекламирани
в рецитал, когато си бил само на шест, могат да станат част от живота ти. Твое
житейско кредо, доброволно прегърнато. Твоят избор да носиш светлина там,
където е нужна. Защото един от най-важните уроци е този за вежливостта, която може да
освети и нечий друг ден, освен твоят.
Всеки път, когато се е случвало, съм чувала за себе си израза "Това момиче не е от България!". Леко е тъжно, че вежливостта може да има географски маркери и те да не важат за земята колкото една човешка длан. Всъщност, може би е време и този мит да разпери крилца и да се изгуби някъде из страната на митовете. Реалността тук и сега е друга.
Не помня кой е авторът на стихчето, с което треперливия ми детски гласец прегърна публиката в онези ранни години... и дали не бяха
свободно съчинение на вдъхновена учителка тогава. Силно се надявам да са били
закотвени отляво и у други.
Закответе ги и в себе си, ако ви звъннат.
Понякога всичко, което му трябва
на човек, е една усмивка. Дори от непознат.
Изпробвано е, работи. :)
„Срещу тебе по извитата пътека
слиза пътник изморен.
Усмихни се, поздрави човека
с българското „Добър ден!”
Може би не те познава,
но какво пък. Пречи ли това?
Щом върви към тебе, заслужава
да му кажеш две слова.
И когато слезе долу, на голямото шосе -
по света широк и волен твоят глас да отнесе.
Да го носи надалеко - обнадежден, ободрен.
Усмихни се, поздрави човека,
с българското „Добър ден!”
0 коментара:
Публикуване на коментар