Сивотата горе прелива от бели многоточия – стъпките на отишли си облаци.
Юли ухае на сълзите им, внезапни и някак пречистващи. След тях остава
обърната усмивка от дъга, парченце смях с привкус на минало и копнеж по
летене. Утре пак ще има слънце, с трапчинки в лятносиньо. А аз ще си
поискам отново чаша небе – от същото, в което ми се иска да скоча нагоре
с главата.
Моето вкъщи, където ми се прибира.
0 коментара:
Публикуване на коментар