Звезди под копитата

В разлюляната тишина на делника отеква кроткия тропот на бягащи мисли. В опустелия манеж на ума грандиозното им представление усмихва. Бързат, надбягват се, прескачат се, летят с грация и финес. С огромни очи, които казват не много, а всичко. С диво непокорство, което пленява. И с кротост, побрала смисъла на всяко смирение. Наблюдавам ги, толкова пълни с вятър, лудост и неукротена енергия. Мисли, които искат само няколко секунди от моето време, искат да ги видя, да ги чуя... и да ги погаля, преди да се изгубят зад ъгъла на делника. Прекрасни, обезпокояващи, възторгващи, замислящи. Тихо им благодаря за това, че наситиха предиобеда със звънтящо вълшебство. След заглъхващия им тропот остана усещане за новост, нетърпелива да се случи.
И няколко оставени след копитата звезди, за да не забравям накъде е посоката. 🌞