Щастливите хора са някак
неудобни. За гледане, за слушане. Друго си е ако изглеждаш като мъченик и
страдалец, защото съчувствайки ти, другите се чувстват добри и възвишени. Но
щастието! Него какво да го правят? Неудобно е някак, че е толкова показно, бълбукащо,
шумно, пълно с лудост... и свобода. Щастието сякаш се полага само на децата,
които имат право да си бърборят сами, спонтанно да прегръщат, да се втурват в
локвите, да си подскачат жизнерадостно, да се смеят високо и несдържано. Да ти
залепят целувка, да ти подарят мърляво бонбонче или поувехнало цветенце; с
еднаква прямота да ти кажат, че те обичат и че блузата ти е ужасно грозна.
То, щастието, принадлежи на тези,
които не се нуждаят от причини, за да го изпитват. На онези, които не зазиждат
ключалките си отляво. Които си го създават сами, без да очакват някой друг да
им го направи. Щастието е за тези, които могат спонтанно да се надбягват с
вятъра, да прегръщат дървета, да се насладят на оргазмичната среща на босите си
стъпала с нощно море; да виждат в небесата дом и люлки. Да видят крилете си.
А да станеш като децата значи
единствено да си толкова автентичен, колкото изисква честността към това, от
което си направен. Защото Любовта е вълшебница, а другото ú име е Живот.
Нека е лудост, щастие и
прегърнати небета!💗🌞
0 коментара:
Публикуване на коментар