Изгубени илюзии

В "Изгубени илюзии" Оноре дьо Балзак е особено снизходителен към героя си Люсиен Шардон, по майка Дьо Рюбампре, на когото, бидейки син на аптекар, му е отказана привилегията на достъп до дома на местната благородничка, госпожа Дьо Боржьотрон, меценат на изкуствата.

Наличието на представката "дьо" пред фамилното име обикновено е белег за знатен произход, но във Франция при неравен брак между благородничка и буржоа, синът обикновено наследява фамилията на бащата, а за да приеме майчината, е бил нужен специален декрет от краля. 

Младостта е всякога красива, особено на 22, а когато към това се прибави и поетичен талант, у носителя му се затвърждава убеждението, че приятната външност и умения да се стихоплетства е достатъчно надежден билет за прием във висшето общество на френската провинция Ангулем. И навсякъде другаде.

Хубостта на Люсиен, макар и с буржоазен произход, все пак му отваря вратите на дома Боржьотрон и сърцето на прехвърлилата 40-те Анаис. За разочарование на младия и влюбен поет, благородната ѝ публика се оказва с нечувствителна към поезията душа и ограничени интереси, но с повишен пиетет към клюки и интриги. 

И какво ли друго би могло да занимава умовете на провинциални благородници, чието скучно ежедневие се върти единствено около потекло, наследствени имоти и бракове по сметка?

За да избегне участта да бъде одумвана заради обожанието на Люсиен, Анаис Боржьотрон бяга с младия си възлюбен в Париж, надявайки се да получи покровителството на тамошното висше общество. 

Но Париж с неговите оперни представления, пищна мода, високо благородни кръгове с премерена, перфидна жестокост ще се окаже за Люсиен онзи мощен светлинен лъч, който ще срути всичките му присъщи на младостта и непоквареността заблуди и ще отвори взора му за раняващи прозрения относно собствената му провинциалност и тази на доскорошната му възлюбена. 

Париж, предвиден да бъде лоно за разгръщане на чувствата им отвъд платоничното, се превръща в пантеон на загубените илюзии. И уви, на жажда за успех не заради тържеството на възвишената поезия, а за отмъщение към високомерните парижки  аристократи, жестоко уязвили с презрението си честолюбивия младеж. 

Отмъщението, казват, е хилавото удоволствие на дребнавия и тесногръд ум. Нима има нещо по-безсмислено от това да се превърнеш във всичко онова, което мразиш, за да го победиш с неговите собствени средства? Риторичен въпрос. 

Балзак умее да борави със словото като с хирургичен скалпел, извинявайки се на читателя заради снизходителността, с която се налага да дисекцира времена и нрави. И илюзии.

Снимка: chitanka.info

Британски загадки или как един монах разкрива престъпления

 Повечето любители на криминални истории познават удоволствието от впускането по следите на извършено престъпление от майстори в жанра като Агата Кристи или Конан Дойл, създали знаменитите детективи Еркюл Поаро и Шерлок Холмс. Елис Питърс с пълно право може да се нарече тяхна достойна наследничка със своя персонаж – бенедиктинския монах брат Кадфел, разследващ престъпни деяния в средновековна Англия.

Той притежава не само завидни дедуктивни умения, но и е признат билкар и лечител. Извършва заплетените си разследвания в епоха, когато няма детективски агенции, модерни технологии за изследване на пръстови отпечатъци и целия аресенал в подкрепа на криминалните разследващи.

Брат Кадфел е забележителен персонаж с интригуващо минало на моряк и воин, сражавал се със сарацините, познал немалко женски ласки и всякакви житейски съблазни. В края на живота си той се е посветил на земеделие, молитви, билкарство и богоугоден живот в манастира „Св. Петър и Павел“ в абатство Шрусбъри.

Уелсец до мозъка на костите си, той добре познава нравите на своите сънародници, намиращи се във вечна неприязън с англичаните заради претенциите за трона на Норманска Англия между крал Стивън и кралица Мод (1148-1154), в които орденът на бенедиктинските монаси има незавидната роля на духовен обединител.

Владеейки както уелски, така и английски, брат Кадфел е добре приет и от двете страни, когато се налага да разследва престъпления, извършени от корист („Вълче биле“), низост („Един труп в повече“), религиозно рвение („Светите кости“) или любовни страсти  („Ръката на прокажения“).

Миналото често преследва брат Кадфел под формата на срещи с бивши изгори, а съвремието му предлага възможност да опознава касти и прослойки, изграждайки си безпогрешен интуитивен усет за истината, независимо от коя страна на невинността се намира набеденият за извършител.

И както често се оказва, законът допуска изначални грешки от заслепение към изглеждащото достоверно, без да задълбава в търсене на по-дълбоко скрити истини или причини, както прави бенедиктинския лечител с разностранни познания за билки, рани и човешка психология.

Елис Питърс всъщност е псевдоним на английската писателка с уелски произход Едит Паджетър, преводач от чешки език и автор на предимно историческа белетристика.

Родената в графство Шропшър създателка на серията „Британски загадки“ твори под различни псевдоними, включително мъжки. Поема към безкрая през 1995 г. на достопочтените 82 години, след като оставя на света множество криминални поредици, от които над 20 за монаха-детектив брат Кадфел от абатство Шрусбъри.

За много от феновете на писателката нейният персонаж е считан за реална историческа фигура през XII век, което увеличава интереса на туристите към уелската народопсихология и описваните в романите места от средновековна Англия.

Четири от книгите на Едит Паджетър за брат Кадфел са преведени у нас и са достъпни онлайн в библиотека „Читанка“.

Изображение: chitanka.info

Изгубената съпруга

 В предвоенна Прага цари напрежение, което кара много еврейски семейства да напускат града, а други трескаво да търсят начини да си осигурят визи за САЩ. Ленка Майцел, студентка в Художествената академия, се влюбва в Йозеф Кон, брат на нейна състудентка и приятелка Верушка, у която често гостува. Семейството им е богато, синът върви по стъпките на баща си в медицината, а когато антисемитизмът на окупаторите става явен, е повече от очевидно, че Прага не е подходящо място за влюбена двойка, току-що сключила брак.

Семейството на Йозеф успява да се сдобие с визи, но това не е толкова лесно за семейството на Ленка и сестра ѝ Марта. Като съпруга на Йозеф, Ленка може да замине с него, но силното ѝ синовно чувство не ѝ позволява да изостави семейството си на милостта на нацистите.

Принудена от обстоятелствата, новобрачната двойка се разделя. Йозеф заминава за САЩ и остава недокоснат от ужасите на Холокоста. Ленка обаче попада в концентрационния лагер Терезин, където заради художествения ѝ талант и опит е принудена да прави илюстрации за нацистите и техните книги за модернизация на „еврейските градове“, както наричат лагерите на смъртта пред света.

Все пак тя успява да се включи в съпротивително движение на художници, които покрай официалните поръчения рисуват на оскъдните платна и материали ужасяващи сцени на недохранване, смърт и потресаващи условия в лагера. Светът трябва да види, да узнае. Картините са над 400 и авторите им ги укриват, заровени в земята, зазидани в стените или таваните на жилищните бараки, а част от тях успяват да изнесат в Швейцария.

Към края на войната Ленка се озовава в Аушвиц, най-зловещия лагер с газови камери, където единствена оцелява от семейството си, но за света и за Йозеф тя е обявена за мъртва. От своя страна, семейството на Йозеф също претърпява фатален инцидент, когато корабът, пристигащ да ги спаси, засмуква спасителната лодка, в която са всички от семейство Кон.

Ленка и Йозеф взаимно се считат за мъртви, но всеки от тях след края на Втората световна война създава свой живот с нови партньори. И макар че се привързват към тях, отглеждат децата си, любовта принадлежи на миналото.

Над шейсет години по-късно двамата се срещат на сватбата на внуците си. Сякаш щастието е нужно да възтържествува две поколения по-късно от нацистките ужаси и да събере отново в заника на живота им двама души, неуспели да сбъднат своята брачна приказка заради Втората световна война.

Романът „Изгубената съпруга“ (The Lost Wife, 2011) на Алисън Ричман е по действителен случай. Първоначално замислена като история на художник, преживял Холокоста, книгата търпи промени в сюжета, за да се превърне в дълбоко човешки роман за любовта, когато авторката научава за съпрузи, срещнали се след края на войната. 

Всъщност животът на Ленка е вдъхновен от реален персонаж, включен в романа със собственото си име – Дина Готлибова. Тя е същото онова смело момиче, което споделя на Ленка как под носа на нацистите крие в джоба си свалената си еврейска „звезда на Давид“, за да се промъква в киното на прожекцията на „Снежанка и седемте джуджета“.

Като художник, Дина рисува пощенски картички в лагера Терезин, а по-късно в Аушвиц изрисува стенопис със Снежанка и джуджетата върху бараката на чешките еврейчета. Заради уменията си в рисуването животът на Дина и семейството ѝ е пощаден, след като се съгласява да прави за д-р Менгеле портрети на хората, ползвани от него за зловещите му медицински експерименти.

Романът е построен като наратив и спомени, разказвани ту от Ленка, ту от Йозеф, за да се проследи хронологията на събитията от тяхната раздяла в предвоенна Прага до сватбеното тържество в САЩ, превръщайки се и в правдив исторически документ на една твърде срамна част от човешката история, наречена човешки геноцид.

Книгата е издадена от „Хермес“ (2013) и е достъпна онлайн в библиотека Читанка.

Изображение: chitanka.info