[Бях забравила, че имам толкова папки за прочистване. Кога ли съм изписала всичите тези редове в тях... Тази вехтичка, но истинска историйка изскочи внезапно като подплашено гълъбче. Слагам нов етикет... и ви я подарявам! :)]
---------
Нещо ме плесва по коляното – като стар приятел, който се радва да те види след дълго отсъствие. Почти подскочих на пейката.
Поглеждам изпод кориците на книгата кой си позволява такива волности, и забелязвам една малка, пухкава ръчица, която се губи в ръкавчето на блузка. Бонбонено розова.
Миг след това свалям гарда, т.е, книгата, за да срещнат очите ми две светещи, стоплящи оченца. Момиченце на около две години. Май нямаше и толкова.
Воднистите очици се усмихват закачливо изпод капелката. И тя розова.
Мъничето сложи и другата си ръчица за опора, и щастливо ми се ухили с беззъбите си устета.
Толкова широка, жизнерадостна беше тази усмивка, че моменталически грейнах и аз. И се чух да казвам: „’драсти”. Без „З”. Трийсет години изчезнаха като едното нищо. Ситничкото ме изгледа умно, сякаш съжаляваше, че още не може да говори, за да върне поздрава. Но не беше и нужно.
Нито беше случайно, че от всички наоколо реши да плесне точно моето коляно, и да ми подари тези въздушно-вълшебни усмивки.
Малко след това притеснената родителка го улови за ръчицата, карайки му се уж строго, и смутено ми се заизвинява.
Малкият херувим се отдалечаваше по пътя със смешна патешка походчица.
Надали осъзнаваше, че носи една невидима торбичка с вълшебства, от които току-що бях получила едно.
А книгата ми обидено чакаше да ù обърна внимание.
2 коментара:
Всяко докосване до дете, мен ме е карало веднага да почувствам как 30 години ги няма. Много хубаво си казала, Хрис.
Дано всички пазим детето в себе си, в дозичките, с които можем да раздаваме вълшебства!
Благодаря, Ели :)
Публикуване на коментар