Ползата от файдата или къде ми е позицията

Напоследък започвам да се убеждавам, че единствено катаклизмите са онова силно сръчкващо средство, чийто ъперкът мощно изважда от летаргията колективния дух за взаимопомощ у племето българско. То внезапно се присеща, че у него дреме неподозирана сила и морал, закътан обикновено в задния джоб. Като протрито по ръбовете свидетелство, че не само сме давали нещо на света, но и още можем. Дори да не ни го искат. Важното е да го покажем.

Това с показването е национален спорт.

Не коментираш ли актуалните в момента новини, не си ли скубеш косите и не се ли вайкаш за горките японци, си игаси жалкото нищожество. Не дебнеш ли за драматични развои около ядрените реактори, не се ли включваш в мрежови каузи за спасяването на японските деца, ти си еманацията на най-безчувствения тип, който заслужава цялото презрение на света. И следователно, нямаш гражданска позиция.

Искате позиция? Ще ви я дам.

Мисля, че глупостта става все по-често явление.

Да забелязвате, че японците демонстрират философия в действие – същата тази, която за нас е някаква екзотична, хартиена мъдрост. И точно затова, въпреки всички катаклизми и удари, те винаги ще бъдат по-силните, по-мъдрите. И безспорно биха ни посъветвали да се научим да помагаме първо на себе си, преди да се юрнем да спасяваме другите.

Очебийното бездействие ражда патосни напъни и хуманитарни възторзи у втренчени в мониторите образи, които реално не горят от желание да спасяват каквото и да било. Лично аз не се чувствам нито жалка, нито безчувствена. Чувствам единствено срам от глупостта на целокупното журналистическо войнство, което вместо да просвещава, търсеше сензации, разпространяваше слухове и дебнеше да улови най-покъртителните кадри от цунамния ужас. У нас понеже не се случва нищо, та драмата в страната на изгряващото слънце се яви като разнообразие от вечните закачки с Бойко, министъра на културата и културата на министъра. Taка, де.

Чувствам и срам от всички, които публично се вайкаха, без да видят очевидното: японската нация показа, че не се нуждае нито от съчувствие, нито от подкрепа – показа мъдрост, като се изправи полека и с достойнство след удара. Без да хленчи и да се тръшка пред световния взор, макар че изгуби много. Е, драмата я привнесоха тези, дето в подобна ситуация вероятно панически ще се щурат. Защото при все многопластовата мъдрост, от която имат възможност да черпят, не попиват нищо. Тъжен извод.

Същите вие, които се убивате от съпортване във Фейсбук, оползотворете хъса си в това да помагате на тези, които са на една ръка разстояние от вас, вместо през девет планини. Започвам да се питам дали трябва да настане природен катаклизъм, за да се събуди колективната съвест, която иначе е заета да опазва своето и да съди чуждото?

Приканвате ме да помогна на японските деца. Аз приканвам ли ви да помогнете на онази почернена бабичка в подлеза, за да не се налага да протяга ръката си под погнусения ви взор? Приканвате ме да съпортна японците във Фейсбук. Аз приканвам ли ви да попитате възрастния си съсед под вас дали не иска да изведете инвалидната му количка навън, да подиша свеж въздух? Призовавате ме да помогна и да съчувствам. Аз да ви призовавам да съчувствате на самотната жена, заметнала полите на избелялата си черна пола, за да не се виждат жалките подобия на обувки, с които е?

Не ви призовавам. И знаете ли защо не го правя? Защото ако у вас няма и грам желание да помогнете на някого, никакви призиви не биха ви накарали комсомолски да преизпълнявате всекидневната си норма хуманност.

Извън патосните напъни и кресливи призиви, единствената истински полезна кауза за японците ще е, ако просто се помолите за тях.

От сърце.

Християнско е.