Вечеря за идиоти

В последно време съм взела да ставам толкова сериозна, че чувството ми за хумор се изражда в сарказъм, който по-скоро дразни, отколкото усмихва. Плашещо. И реших, че изборът за петъчен филм трябва да бъде комедия. Знам, знам какво ще кажете. И все пак рискувах, надявайки се, че няма да попадна на нещо пошло и просташко, етикосано като забавно. В случая, с „Вечеря за идиоти” [Dinner for Schmucks, 2010].

Фабулата е клише отвсякъде.

Финансова корпорация, шефове със скрити под ръкавите на скъпарските си костюми откачености, и амбициозен служител, който иска да изкачи йерархийната стълбица. Уви, за такова нещо винаги ти трябва чудо, което в повечето подобни сюжети ще е я гениален проект, я някаква миловидна баналност. В случая чудото е безподобният идиот Бари [Стив Каръл], чиято физиономия е стряскащо миша, а самият той аранжира мизансцени с препарирани мишки. И би било зловещо, ако не трябваше да е смешно за нуждите на холивудския шаблон.

Та, да завършим клишетата – амбициозният служител Тим [Пол Ръд] има интимни отношения, които са в неопределената зона между раздялата и продължението по инерция. Гаджето [Стефани Шостак] е против неморалния избор, който Тим трябва да направи, за да напредне в службата. Не е особено убедителна като любяща изгора, но на общия фон това минава за незначителна подробност. Някъде в този момент се появява идиотът, за да се изяви подобаващо. Разбира се, преди да се оправят нещата, трябва безумно да се объркат, хиперболизирани до абсурдност. По сценарий катарзисът е по равно, но по законите на доблестта всеки сам се нагърбва с мъченическата мисия да доведе работите до щастливия край.

И тъй, шефът на корпорацията [Брус Грийнууд] и неколцина от висшите служители имат традицията да подлагат на изпитание амбициозните си колеги от по-долните етажи. Откачената особеност в случая е вечеря, на която всеки служител води по някой идиотизиран субект, за чиято сметка да се посмеят. Победителят получава скромна награда, а поканилият го – повишение. Разбира се, участниците в цeлия купон изобщо не съзнават, че са обект на подигравки. Докато на съвестният служител [на когото и без това не му е кеф да катери йерархията по този унизителен начин], не реши, че трябва да спре да лъже всички и да си позволи лукса публично да смачка фасона на шефа си. Мечтата на всеки фирмен катерач.

Забъркващият кашите имбецил на Стив Каръл е някакъв хибрид между Форест Гъмп и героя на Джим Кери в „От глупав по-глупав”, който вероятно би приличал на сериен убиец, ако не трябваше да забърква идиотизми. Човек не би могъл да предположи, че изобщо се занимава с нещо нормално, когато не отцежда мъртви мишки от формалдехида. Той обаче е данъчен служител, опериран е от такт, но нелишен от разни други дарбици. Пол Ръд e в клиширания образ на юпи със симпатична, но безлична физиономия, за който повишението е средството най-после да склони гаджето за обвързване, да й се докаже и въобще – две причини да вдигне поувехналото си самочувствие. 

Ръд и Каръл правят чудесно допълващ се тандем. Иначе в цялата сюжетна каша има и весело припкащи козички, смахнат егоцентричен художник и изтрещяла бивша любовница. Все колоритни образи, събрани от Джей Роуч, сътворил „Запознай се с нашите”[Meet the Parents, 2000].

Филмчето е забавно именно, защото клишетата и безумията са дозирани точно толкова, колкото да ти стане смешно, без да те отегчава.

Въпреки, че в началото се чудиш какво общо има с комедиите.