Лятно пътуване

        Малката циганка смутено придърпва вълнистите краища на възлизлавата си поличка и държи слабичките си ръце чинно сплетени между кльощави, стърчащи коленца. От време на време пръстите ù с изгризани нокти и олющен лак оправят перчема, който вятърът нахално натиква в очите ù.

      Всички прозорци на колата са свалени докрай, лудешкото течение се вихри под тапицерията на купето, а малката гратисчийка до мен се опитва да не ме докосва и с милиметър. Трудно ù се удава – колата подскача всеки път, когато гумите нацелват асфалтови кратери. Крадешком ме поглежда с нещо като страхопочитание, черните ù очи гледат право напред в подскачащия пейзаж, и всеки път когато уловя с периферното си зрение този пълен с любопитство поглед, се усмихвам вътрешно. Поглед на дванадесетгодишна, която се опитва да изглежда голяма.

      Също толкова мълчаливо се измъкна от колата в „селото с щраусите”, като лилаво-черен дим, без „Довиждане!” или „Благодаря!”.

      Половинчасовото пътуване в неистовата юлска жега е толкова бутафорно, че спокойно би могло да бъде симулантно, ако не бе истинско. Внезапно пейзажът придобива познати очертания, миражно нереални под тлъстата слънчева завеса. Рехавите дървета се отдръпват, показва се куполът на малката църквица, чийто дървен под на места е пропаднал, а захабените стенописи плачат за реставраторски ръце. Не се вижда жива душа, вятърът се изнизва от купето, колата подскача по спечения кълдъръм, оказала се единствен актьор в следобедната пиеса.

      Селцето от моето детство прилича на изоставен декор. Вятърът си играе с краищата на некролозите, закрепени на вратите на почти всяка къща. Паркът е още по-олисял, в сянката на трафопоста лениво преживя сиво магаре, мирише на окосена трева. Колата подминава къщата на дърводелеца. Некролозите вече са два. („Не издържа жена му, горката, и се обеси, да ù прости Господ. Мъжът ú я тормозел, не ù давал пари, даже два лева за църковно календарче.”).

     Самотен щърк придремва на един крак над новопостроената къща на англичаните - рокерска фамилия, сменила лондонските смогове със селска пасторалност. Почти сюрреалистична е гледката на татуираните им тела, надвесени над лехите с домати – с такова усърдие се заеха да усвояват земеделието. Ведри хора, Еста винаги носи джобен речник в джоба си, но Дарън има трудности с българския. Само шестгодишният, рус и синеок Джона Джеймс няма никакви проблеми с двата езика, пазарува в бакалницата и търпеливо понася любопитните задявки на бабичките.

     Ето я и най-после и бабината къщица, на края на селото. Колата забавя ход, гумите скърцат по непавирания черен път, едри мухи се блъскат в стъклото отвън. Толкова до болка познато е, че очаквам всеки момент баба да се покаже на портичката, забравила куката за плетене зад ухото си, усмихната и преливаща от благост. Може би, в някой друг живот. Сега ме посреща тритактен лай, изобилие от цветя в градината и мама, която вече е приготвила кафе на малката масичка под рехавата сянка на опърлените от слънцето лозови ластари.

Най-спокойното място на света, където толкова рядко се връщам, където всичко е вкусно, винаги ново и винаги носталгично обагрено. С разкошни бели нощи, огромни звезди, скърцащите песнопения на цикадите и скрити в тъмното щурци.

Почти като в разказ на Капоти.

Обикновено... и не съвсем.