Буден сън

Беше ти девойка, юноша аз бяаааах,

Шеехерезааада, „Моя” те зовях...

Слънчев лъч нахално защипа миглите ми и нагло ги дръпна нагоре. Също като в онази детска игра, в която единствения начин да провериш дали сънят е дълбок, е да вдигнеш клепачите на спящия. И сякаш чакала точно този момент, Тишината се взриви от мелодичния глас на Мустафа Чаушев.

... малкаааа бешеее тиииии.

Чаках те с нескрит копнеж,

ден след ден да порастеш...

Е, пораснах. Мелодията обаче ме превърна за миг в ситнежа, който срамежливо се криеше зад грамофона, докато гостите взривяваха бохемските вечери в тандем с разнасящи се от плочите гласове. Боже мой, какво събуждане! И ранно. Ранно по моите стандарти. Малките часове нощем уголемяват епистоларни мераци, които със стражева строгост следят градацията на дипломния обем.

Малко ми е трудно да превключа от сънните прекрасности на компаративни анализи. 

... златна ябълка узря,

бях дете, а виж сега...

Ябълка, да. Сетивата ми хукнаха като куче-търсач след недооформената представа за нещо свежо. И докато босите ми крака изшляпаха в посока към кухнята, се улових, че пръстите ми тактуват по хладния теракот. Ех, Чаушев.

... в ясна вечер с тебе въъъъървяаааааааах...

Плажът. Сетих се, че тъкмо по него вървях, преди слънчевите щипки да ме събудят така грубиянски. Имаше прекрасен залез, пясъкът драскаше дръзките ни стъпала с остри мидени черупки. А ти... ти се усмихваше. Защото ти казвах, че не съм нито толкова силна, за да бъда отпред. Нито съм толкова слаба, че да те догонвам. Нищо, че приличам на дете. Просто ми се върви заедно. Ре-дом. А морето въздъхна и разплиска последната сричка.

Защо всичко е възможно и толкова просто... само насън?

Мелодията смеси минало, настояще и бъдеще, и времето изгуби границите си. Буден сън, който прожектира вълшебни картинки от стари и нови диапозитиви.

Музиката е пристан за изпепелените от щастие души.