Непознатият балерино

При думата „балетист” човек обикновено се присеща за Рудолф Нуреев или Михаил Баришников. В комунистически империи обаче талантът не може да вирее, без да е пристегнат в бандажа на осакатяваща политическа сюжетност. Затова не е странно, че Нуреев е потърсил убежище във Франция, а Баришников е намерил спасението в страната на неограничените възможности. Но сега не иде реч за тях. Иде реч за китайски балетист, за когото не бях чувала, но чиято автобиографична книга можах да видя претворена във филма на Брус Бересфорд.

За китайския балет не бях чувала нищо, още по-малко и името Ли Цуншин. Всъщност, балетното изкуство в Китай е на малко повече от половин век, и както може да се предположи, по съветски тертип танците са в категорията на особено тежките буржоазни грехове, а за аморалност и разврат Партията наказва доста жестоко. Да си балетист в Китай не е било чак невъзможна мисия, стига да танцуваш в спектакли на соцтематика. Трудно обаче мога да си представя Турандот с пушка и червено знаме в ръка. Но да се върнем на филма на Брус Бересфорд.

Ли Цуншин (Чи Чао) е шестото дете в бедното семество на китайски селяни от дълбоката провинция Шинтао, на което от ранно детство промиват мозъка с партийните комунистически дебилизми на Мао Дзе Дун. Не съвсем по свое желание, Ли е изпратен в Пекин, за да се обучава за балетист и да се учи на дисциплина далеч от семейството си. Партийната власт в лицето на очилати революционери в никакъв случай обаче не може да оцени красотата на балетното изкуство, изяществото на движенията, предаването на чувства и артистизма. Може единствено да ги осакати, като вкарва соцнюанси в танца, от което бръчките по лицето на учителя Чан стават по-дълбоки, а болката в очите му – бездънна. Да види така „дзедунизирано” великото изкуство на Баришников, е жива агония за него, която остава непочувствана от дебелокожите партийни поръчители, опиващи се от пушките, бутафорния революционен реквизит и маниакалния си култ към личността на Мао.

Покрай трудностите с шпагати, мостове и прочие изпитания за възслабата физика на Ли, волята и духа му, изразени чрез танца, не остават незабелязани от опитното око на художествения директор Бен Стивънсън (Брус Грийнууд). След продължителни формалности между пекинската танцова академия и хюстънския балет, Ли е на път да сбъдне мечтата на учителя Чан да достигне по-големи висоти в балетното изкуство. За младежа, чийто кръзогор е бил стесняван от маоистката диктатура, капиталистическа Америка е грандиозно изкушение, от което е предупреден да се пази като котка от куче. За него свободния избор вместо колосани ризи и значки с лика на Мао, да носи тениска с щамповани птици е едва ли не върхът на буржоазната поквара. Първите успехи на Ли на сцената действат на Партията като ужилване от оса и е достатъчна мотивация да протегне контролиращите си пръсти и да го дръпне обратно в заробващата си прегръдка. И то в момент, когато Ли опознава любовта – най-освобождаващото чувство, което не търпи окови и забрани. Може би най-трудно ще е да научи как чрез изкуството да изразява потисканите си поради партийните постулати чувства.

Любовта се оказва и билетът на Ли за престой в Америка, но подобни прояви на инициативност и еднолични решения червената власт не е свикнала да търпи. И Мао отвръща на удара - Ли бива отвлечен в китайското консулство, буквално пред очите на жена си, директор Стивънсън, и адвокат Чарлз Фостър (Кайл Маклоклан). Плесникът на Партията рискува да се превърне в повод за международен скандал в САЩ, и в позор за семейството на Ли в Китай. Следва труден избор – да остане или да се върне, и каква ще е цената за всяко от решенията?

Актьорският състав като цяло е семпъл откъм звездно присъствие, което пък е допринесло за автентичното звучене на историята. Изпълнителят на главната роля Чи Чао има поразителна прилика с „големият балерино” Ли Цуншин. В „Последният танцьор на Мао” (2009) Брус Бересфорд среща отново звездите от сериала „Туин Пийкс” Кайл Маклоклан и Джоан Чен след цели 17 години. Бившият агент Купър демонстрира завидно адвокатско хладнокръвие и класно изпълнение в стил Кари Грант. Джоан Чен като майката на Ли е твърде естествена в ролята си. Драмата е без излишна сълзливост, детайлите от тоталитарния терор са максимално достоверно издържани, но без онази острота, която да извиква у теб желание да освободиш цветиста многопожелателност към залезлия режим, както в „Червената цигулка”(1998) на Франсоа Жерар. Мен лично връщането към спомените за червени знамена и училищни песни в чест на Вожда ми прични неприятни душевни спазми.

Всъщност, лентата е по действителен случай, заснета по спомените на Ли Цуншин, но сякаш имаше нещо, което му липсва на този филм.

Все още се опитвам да разбера какво.