Магията на киното

Не мога да кажа в кой точно момент от живота ми магията на киното престана да бъде магия. Може би, когато магьосниците се превърнаха в търгаши.

Сигурна съм, че всеки от вас, когато е можел да минава прав под масата, в някаква степен е искал да стане актьор/актриса – за да може да гърми с реквизитни пищови, да наказва лошите и да героизира себе си. Несъзнателен стремеж към света като по-добро място за живеене, където всичко е безопасно, подредено и със задължителен хепиенд.

По-нататък е абсолютно задължително поне веднъж да се захласнеш в идолопоклонско обожание към неземните очи на холивудско светило. По-важното е, че формираш с това някакъв вкус към начин на живот, в който единственият недостатък е, че е прекалено идеал(истич)ен.

Обаче, киното не е това, което е. Не е Меката на идеалния битиен модус, със замъци на плажа, червени килими и златни статуетки. Всъщност е жестока машина, в която жадните за слава и заслепени от идеализъм старлети и старлетки биват докарвани буквално до ръба на отчаянието. Защото са сключили кофти бартерна сделка, в която цената за луксозния живот и нетрайна популярност е собственото им обезличаване. Тотално обезличаване: пластични операции, изтощителни диети, изцяло нова самоличност, разпъната в шаблонните рамки на понятието „звезда”. С изкуствен блясък, който постоянно трябва да се излъсква, за да останат на пиедестала. И това не е всичко.

В реалния живот мнозина никога нямат възможност да покажат на светло всички самоличности, скрити под повърхността на една-единствена роля, която са избрали да играят. В Холивуд могат да бъдат всички и никои. Едновременно. Почти докато не забравят кои са, но за това си има цяла кохорта психоаналитици, чиято работа е да спасяват залитащите в многораздвоение чрез успокоителни и антидепресанти. Договорът за известност вече не изглежда толкова привлекателен, при толкова висока цена. Играчи на чужди животи, чийто единствен талант е в хамелеонската способност да симулират чувства и емоции. Що за изкуство е това? Хищната машина за филми ще експлоатира празните опаковки на нарочените за звезди, докато не се изхабят. Опаковки, които дори не им принадлежат.

Да, стъпват по червени килими, получават награди за хамелеонство, присъстват в класации за най- най- и са по страниците на световния печат. В същото време лавират между поредния психоаналитик, бракоразводен адвокат и самоинициативното спасение с алкохол и транквиланти. Въобще не е изненадващо, че някои от тях толкова добре реализират драматичните роли – те просто не играят, а визуализират нещастието си. Дори семейните връзки са някаква спасителна илюзия, в която нещо наистина може да им принадлежи. Но дори в личния живот остава съмнението дали не симулират чувства, каквито не изпитват. Толкова пъти на екрана са повтаряли нечии сватбени церемонии, раздели, разводи, че собствените им извън снимачната площадка изглеждат като поредната роля.

„Лошите момчета” са публичен образ на скритите си фрустрации – агресивни, пристрастени, извън релси. На ръба на самоубийство, който понякога прекрачват. Актрисите пък се сетиха, че освен марионетки в пантеона на Изкуството, са също и жени и Холивуд се напълни с деца. Деца, които осмислят болната им суета и кофти бартерните сделки. Децата са това, което ще им остане, след като хищната машина ги изплюе и ги превърне в притежатели единствено на стари кинолаври. Индустрията обаче се грижи да произвежда нови и все по-изкуствено блестящи „звезди”, за да не увяхва привлекателността на капана за наивни идеалисти. И да подсигурява всекиму измислена реалност без послания.

Аз лично се уморих от задъханото бездарие и съвсем ясно усещащата се липса на сценарно въображение. Всичко вече е казано и потретено. Днес, когато нещата са ясни до последната техническа подробност и правенето на филми отдавна не е магическа тайна, стремежът към седмото изкуство вече надали е стремеж към него заради самото изкуство. Повече ми прилича на битка за слава, омерзителна в светлината на все по-скандалните и аморални прийоми, чрез които се демонстрира звездността.

Мда, киното не е това, което беше. Всъщност, дали не е било винаги такова?

Славата и известността май са за хора с много свободно време, които на куртоазен принцип да се възхваляват едни-други пред камера. И всичко това с единствената цел да бъдат обожавани от хора, които разсъждават твърде малко, но затова пък на драго сърце се кланят ниско пред олтара на величието им. Тълпа подражатели, за които копирането е висша форма на стилност. Никого не изненадва днес уеднаквената визия на така наречените „кифли”, които са сложили силикон там, където не му е мястото и се обличат безвкусно като идолите си. Всъщност, може би самите фенове осъзнават цялата повърхностност и безсмислие на звездоманията си, но предпочитат да си затворят очите в опит да запазят магията. Никой не обича да му размазват розовите стъкла и границите на онази реалност, в която сам е избрал да бъде.

Играта, погледната отвътре, не е толкова забавна, колкото изглежда отвън.

А къде изчезна магията?