Пулсът на изтръгнатите сърца

„.. някои казват, че човек харесва само това, което познава. Но не и аз, може би. И ако харесвам нещо, то е само свободата да виждам на мястото на всичко познато нещо друго. И така, нека уточним: за нас красиво е това, което ни е достатъчно безразлично, за да ни позволи да видим нещо друго на неговото място.”

Тези думи, излезли изпод рижата брада на „роденият вчера” Жакомор, сякаш обясняват защо при Борис Виан нищо не е такова, каквото изглежда. И онагледяват що е то сюрреализъм.

В „Сърца за изтръгване” усещането е като да си стоял твърде дълго пред картина на Диего Ривера. Мазките са груби, твърде релефни, натуралистични, и в същото време преливащи от твърде много поезия.

Там, където обикновено някой би видял китно селце с овчици и кравички, погледът на Виан фиксира странно място с неопределена география, където има своенравно море и причудливи надупчени треви; река, която не мокри и говорящи преживни, които се придвижват на автостоп. Дори времето не се вмества в скучноватите рамки на познатото, а сякаш пулсира в неравен ритъм между странните дни на марюни, юнли, юлиември и декарт, които имат трицифрени дати. Виан е изтръгнал дори сърцето на календарното време, за да го замени със странно тиктакащ механизъм.

Е, в крайна сметка, за Виан топографските топлийки са там, където реши да ги забучи – и това е толкова логично, колкото и хора без фамилни имена в село без име. Като Жакомор, който е... психоаналитик. Той идва отнякъде, отива наникъде и изпитва спешна потребност да се напълни с чувства и емоции. Нелепо чуждее професията му на място, където се озовава по време на тежко раждане на тризнаците Жоел, Ноел и Ситроен /какви имена!/ Никой обаче няма желание да разнищва душата си, докато физически изчезне, за се напълни Жакомор. Дори предложенията му за психоанализа биват схващани като особено непривична покана за секс. Той още не знае, че ще остане в странното село шест години – достатъчно време, за да изтръгне сърцето си и да стане като всички.

Грубоватите, простовати и почти примитивни жители на селото без име са хора, каквито бихте срещнали навсякъде, с тази разлика, че Виан ги е лишил от срам, но ги е преситил с насилие. И с всякакви гадости, щедро ливнати по платното с широк замах: инвалидизирани и престарели старци биват продавани като играчки за перверзни занимания; жребци за разплод се разпъват на кръст по обвинение в разврат; към клисарите, искащи милостиня, обичайното отношение е як плесник; невръстни деца млатят до смърт тежки ковашки чукове, а свещеникът на селото има разбирания за представление, по-достойно за боксов ринг, отколкото за света литургия.

Логиката на битието в „Сърца за изтръгване” е повече от причудлива. Винаги има по някое сърце за изтръгване, сякаш самото наличие на сърцето вече е достатъчно основание за вина, а безсърдечните са всъщност най-щастливите. Те живеят без срам, докато има кой да приема срещу злато всичките им срамове и да вади със зъби от реката полуразложените остатъци от всякакъв позор. Незавидната служба на лодкаря Ла Глоар накрая ще наследи Жакомор – неговото сърце подлежи на изтръгване в свят, в който се общува единствено на плътско ниво и без съвест. Нима днешният не прилича на него? /задавам риторичен отговор/

В света на Виан дори дърветата имат сърца за изтръгване. И трябва да се изтръгнат като превенция срещу всички абсурдни опасности, които майката на тризнаците се опитва до побъркване да предвиди, за да ги предпази. Ретроградната любов на Клемантин в крайна сметка ще ги обрече на живот в метални клетки.

При цялото взиране човек сякаш не може да види нито един положителен протагонист, почитател на здравия разум. Но здрав разум притежават всички, а на Борис Виан той леко скучнее. Сметта на подсъзнателното, изпод което летящото въображение на сюрреалиста може да види красота и собствен смисъл, е по-интересно за него. И особено онова безименно място, където морал и ценности не значат нищо, а социумът се подчинява на своите си нелогични порядки.

Разкрачен пред платното, с палитра между реалността и абсурда, Виан рисува истории, в които между грубите мазки на мъртвешката безчувственост пъпли фосфорната следа на любовта към живота. Такъв си е Виан. Люшкащ се между крайности, дисекциращ най-тъмноскритото, унизителното, извратеното и безсъвестното. Той се забавлява да шокира, докато рисува пред изумения ви взор възмутителни, почти порнографски небивалици. И не е екзистенциалист, дори напротив – ако очаквате проникновено четиво за прекрасността на живота, весело прехвръкващи птички или изпепеляващи любови, осмислили скучноватото битие, „Сърца за изтръгване” не е за вас.

Книгата е по-скоро звучно изплюване върху безгрижната лежерност, логичната философщина и лицемерното благоприличие, с които са изрисувани обикновено литературните персонажи. Но пък, ако обичате странни цапаници, които приличат на недоредени пъзели в стил Диего Ривера, може би това е точно четивото, което ще ви одруса порядъчно представите. Аз лично се възхитих на простотата и многосмислието на кратката повествователна форма, както и на поезията във всеки ред. Разбира се, и на добре премерената доза хумор.

Стилът на Виан, въпреки грубия натурализъм, все пак си е твърде поетичен. Нещо, което рецензентът в изданието от 1981 година е пропуснал да спомене, за сметка на обрисуваната социално-политическа атмосфера на Виановото време.

Апропо, официалната страничка на Борис Виан има доста креативен вид.

А аз ще се доопозная с Виан чрез сборника къси разкази „Човекът-вълк”, който Ламот нeoтдавна ревюира.