Сигурно всеки носи в себе си синдрома на Ной – онова желание да събираш всичко, което смяташ за важно, за да го затвориш в достатъчно обезопасена кутия с надеждата някой някога да я отвори, и от състарените фрагменти да реконструира в неопределеното настояще нечие почти изличено минало.
„Физика на тъгата” е като кутия със съкровища. Щастлив си, че си я намерил, но и тайничко се промъква съмнението дали не съдържа нещо, изпод чийто капак ще изпълзят потресаващо стряскащи неща, за които не си готов?
Всъщност, кутията е лабиринт. Със стълби към всякакви истории, от които към теб излита летлива мъглица, щом повдигнеш капака - облак от меланхолия, който едновременно ще ти спестява ударите в ръбатите стени на лабиринта, и в същото време ще пропуска само толкова, което е необходимо, за да разбереш. Намираш се в света на минотавър, който просто иска да ти покаже, че не е чудовище. Трябва му само реабилитация, каквато античната история не може да му предложи. Никоя история не може. В самотата на мрачното си битие той иска да го познаваш, преди да си го видял.
Затова е събрал всяка възможна история, от всички възможни времена и ти си просто този, който е събрал смелост да слезе – без нишки, без указания. Той ще те води.
Историите, изчегъртани от безкрайния лабиринт на спомените, за да останат за тези, които има да идват – като читатели, спасители или просто хора от друго време, друга реалност... друг бульон. Хербаризирани открития за след края на света. Те са колкото негови, толкова и нечии, защото емпатичната връзка, подобно нишката на Ариадна, свързва всички ни като възелчета в цялото кълбо. „Аз сме”.
Слизам бавно по стълбите. Невидим прожекционен апарат треперливо холографира образи – разплакано тригодишно момченце, което са изоставили в мелницата; любопитен хлапак на селски панаир; ранен войник в мазето на млада унгарка; Жулиета пред киното, чакаща своя Делон. Късчета минало, толкова близки до собствените ми спомени, дори в дребни подробности. Сякаш слизах в мазето на собствените си преживявания, за да се видя изоставена при баба си, в очакване на седмичните посещения на работещите ми родители; пластмасовите стрелбищни индианци бяха същите, каквито колекционираше брат ми; в Жулиета мярнах нещо от себе си, което на 17 чакаше вездесъщият агент Купър да слезе от екрана...
Слизах и се качвах по коридори без изход, и беше толкова логично да се сменят календарните възрасти, че да бъдеш едновременно на 3, на 6 и на 99. Зад всеки образ в треперливата холограма синееха очертанията на Георги Господинов, такъв, какъвто му се иска да го видиш – едновременно близък и не съвсем, запазващ си правото да се скрие под плаща на митичността на всеки ъгъл. И е той, и не е.
Мисълта му се движи по ръба на реалността, пияна от открития и прозрения, подхлъзва се отвъд, в нищото, и изплува оттам като вой. Почти минотавърски.
Физиката на тъгата пълзи като охлюв по коридорите на бавното остаряване.
„Аз бяхме”.
Не, не... Все още сме.
На Жоро благодаря, че ме преведе през лабиринта и ми позволи да чуя как звучи минотавър, когато е тъжен.
0 коментара:
Публикуване на коментар