Срамежливи лъчи се провират през непоколебимо спуснатите щори. Разголвам прозорците, за да видя филиграни от скреж, влажно разтопени под милувките на зимното слънце. Витоша ми намига, сънено отблъснала облаците. Голите клони на дърветата прегръщат ефира с дивата жажда на дългоочакваното, снегът попуква в ледения въздух, а кварталът се събужда за живот след малката смърт на безпаметните сънища.
Бълбукане... мехурчета кафеена пяна и измъкнала се незнайно откъде мелодия, която ме взривява с нежна еуфория и запечатва на устните ми константна усмивка.
Слънце мооооооооооое, откога те чакам...
В унисон съм с пълзящите по щорите лъчи. Усещам как политам всред екзистенциалната реторика на деня, иска ми се да рисувам запотени усмивки по стъклото и да отпечатвам драскулки с иницали по девствената повърхност на натупалия през нощта сняг.
Неделният ден обещава прекрасна неповторимост, в която искам да оставя душата си да лети между случващата се и все още неслучилата се реалност.
Голямата наука да живееш щастливо се състояла в това да живееш само в настоящето. Ех, Питагор! Да пакетираш щастието в 24-часови дози не е нищо друго...
... освен страх от летене извън рамките на времето.
4 коментара:
Ха, слънце мое - климатик твой :)
Щях да кажа нещо вероятно умно, но коментара на Вал ме разсмя от сърце :))))
И в крайна сметка- да живеят усмихнатите дни :)))
Обожавам метафорите с които наричаш:) Обожавам да те чета!:)
@ Вал, изкуствените източници топлят, но не сгряват ;)))
@ Силве, и неусмихнатите също! ;))
@ Идиотова, за мен е чест и удоволствие! :* :)
Публикуване на коментар