Една любов на Суан

Какво се получава, когато си дадат среща изтънчената ерудиция и посредственото дилетантство? Въплътената максима, че любовта ако не сляпа, поне в краен случай е кривогледа.

Шарл Суан се движи в средите на покровителствани парижки бохеми, чиято суета е обратно пропорционална на изявения им талант. Разбира се, би предпочел да упражнява висшия пилотаж в общуването с отбрано общество, но като светски лъв не може да пропусне изкушаващата възможност да флиртува с хубавички представителки на нежния пол, които далеч не са синьокръвни. Зад блестящите стъкла на монокъла му надничат добре прикрити комуникационни умения, тънък психологизъм и способности за безпощадна дисекция на буржоазния снобизъм. При по-внимателно вглеждане почти можеш да разпознаеш самия Пруст - с брилянтинени коси, стаил неопределена усмивка под наваксен мустак.

Сред бляскавата помпозност на салонни приеми и балове Суан плува изключително добре, успявайки да избегне хищните мрежи на покварени аристократи, дебнещи да оплетат нови последователи в правоверието на така явно афишираната си посредственост. Семейство Вердюрен като еманация на псевдоестети и псевдоинтелектуалци за него успяват да бъдат не само поносими, но дори приятни. Шарл Суан с охота извинява сутеньорския подход на госпожа Вердюрен и дори намира за очарователен начинът, по който тя се смее, кискайки се и кокетирайки в нелепи опити за искреност. Търпи безвкусният буквализъм на доктор Котар и простеещите разсъждения на ежедневната кохорта гости в дома на Вердюренови. И всичко това заради увлечението по куртизанка с претенции за изтънченост, която семейството протежира.

Одет дьо Креси е от типа жени, за които любовта е просто поредната съчка в кладата на суетата, която непрекъснато се нуждае от нови пламъци. Да се радва на вниманието и щедрото благоволение на потомствени аристократи и меценати на изкуството е единственото, което умее тази дама с не особено привлекателна външност и умствен багаж, чийто публичен образ се утвърждава чрез препоръките на протежиращите я. Човек тудно би могъл да си представи как се превръща в трубадурска любов първоначалното отвращение на Шарл Суан от визията на Одет дьо Креси, чиято възхвалявана хубост и мъчнодостъпност далеч не докосват сърцето му при запознанството им. При срещата с нея очите на опитния бонвиван веднага съзират разминаващите се граници между напудреността на публичния образ и острите ръбове на собствените му впечатления. Те, разбира се, са много далеч дори от симпатия и трудно би могло да се предположи дали, ако не бе склонността на Суан да съзира визуални прилики между реални образи и художествени персонажи, би била възможна такава любов, която повече прилича на неудовлетворен каприз за притежание.

Сравнявайки Одет дьо Креси с дъщерята на Йофор от Ботичели, Суан все пак може да реабилитира обекта на чувствата си, като си затвори очите за всички качества, които тя реално не притежава. Това е единственият начин за нея да остане на пиедестала на обожанието, каквото се полага на обект с висока художествена стойност. Да я извади от рамките, в които я е затворил, за да съблече от себе си плаща на болезнената влюбеност е почти мисия невъзможна за застаряващия светски кавалер. Но колкото повече леконравната Одет сама се изплъзва от пашкула на Суановата представа за нея, толкова повече любовта му се разнищва като излинял конец. Защото онова, което излиза от пашкула, далеч не е очарователна пеперуда, а по-скоро нещо, което връща у Суан спомена за първоначалното му отвращение. Уместно е учудването, че романтичният лиризъм, продиктуван от аналогията с художествен персонаж, е способен да вземе размерите на любовно чувство у човек, чийто умствен капацитет и изтънченост не предполагат такива нелогичности.

Но да обича Одет той би могъл единствено като я възвиси, идеализирайки я, докато сам той се плъзга по ръба на принизяването в атмосферата на среда, в която не се вписва. Любовната лудост на Суан, страстното обожание на един измислен образ и ревността, извинима от него като позволимо рутинно проучване, са всъщност проявление на крещящата необходимост от малко истина и красота в помпозния свят на псевдоаристократи, псевдоинтелектуалци и сноби. Тази любов на Суан е изчезналото чувство в лепкавите обятия на обществено насърчаван разврат, което не може да оцелее – реалността е твърде гротескна, за да може да бъде претапицирана изцяло с твърде малко по размери платно на Ботичели.

Суан е едновременно и боледуващият, и лекуващият (го), доколкото трезвата му, интровертна аналитичност е скалпелът, с който дисекцира най-болезнените си състояния в момента на тяхното проявление. И в същото време трубадурската страст на Суан сред цялото това море от дантела, превзето кокетиране, монокли и лорнети е може би единственият полъх от истинско чувство, макар и породено от илюзия. Когато нещо не съществува, то може да бъде създадено и само по силата на необходимостта от него. Но единствено възвишеният ум е способен на подобна лирична креативност, която върху баласта на покварените нрави издига пиедестал за реабилитиране на недостойните за обожание. Колко типично за Пруст!
Любовта, гледана през очите на интелектуалния опит, е просто абстракция, суетен каприз. Всъщност, отвъд дефинициите...

... може би най-добре я познава този, който я изпитва.