Време за обичане

Нахалните подметки изтръгват пукащи стенания от дъбовата шума. И оставят трупове на жълти минзухари – останки от смазана красота, които не трогват никого. Малки Молиеровци, умиращи на сцената в жълти одежди. Ентусиастите от първопролетния горски поход не спират да разливат какофонните си слова, сякаш мълчанието е неприлично до кощунство. Толкова логореен багаж е образувал мазоли от безчувственост. Не бяха там за диалог с Природата. Нито да оценяват декорите, с които ги посрещна. Бяха там, за да окачват по клоните всекидневните си грижи, клюките за шепа хора и проблеми, далеч не толкова съществени, колкото необходимостта да бъдат обговорени. Смазаното жълто по пътеките се разплака в оранжево. Добре, че синчецът и теменугите криеха сините си сенки в листака. Нямаше да понеса да видя и следи от индигови сълзи.

Окото на обектива ми лакомо запоглъща жълтопролетни багри. Обземат ме плюшкински страсти за уловени мигове. Неолистени клони, протегнати към бездънните небеса. Зеления абсент на окъпани в слънце поляни. Острови от минзухари всред плешивината на скалисти хълмове. И ухание на гора. Стреснати гущери търсят спасение в прегръдките на тревата. Все съкровища, споменът за които после ще се промъква апокрифно сред делничната патетика на редакционните ми задачи. Почти се чувствам като в роман на Голдинг. Дали някъде наоколо не дебне тотемът на страховит повелител? Някой трябва да изкупи смазаната крехкост на жълтите цветя. Жълти като Душа, отлетяла към рая. В Азия вярват, че жълтия цвят спестява необходимостта да изречеш „мъртъв”...

Групата се отдалечава пред мен, обвита в натежал от празнословия въздух.

Не знаят, че мълчанието има вкус на умиротворение. Мислите ми неволно се връщат към нещо, което всячески се опитвам да държа далеч от тях. Не заминах толкова далече, за да отпивам пак от дозата тревожност, която ми носят. Самоналоженото търпение вече е по сизифовски изморително. А жълтото така ми напомня цвета на якето ти. И на чая с мед, след който хукна копнежът. Всеки път оставаш от другата страна на споделеността, въпреки взаимоусетената ни свързаност. Чувствах я, докато изравняваше крачките си с моите, за да не те догонвам. Виждах я в облите извивки на кирилицата, с която замени окуцелия латинизъм на смс-ите си. Спотайваше се в ъглите на очите ти, докато наблюдаваше наслаждението ми от вкуса на вълшебна хапка Тирамису. Криеше се и в онази интимна позволимост между зъбците на вилицата ти, с която си я поделихме. И по вдлъбнатините на мастилените ръбове в онова настойчиво „кажи ми” върху малките листи. Слушаш ме твърде внимателно, въпреки привидната си разсеяност. Лудостта ти отива. Четеш и между въздишки. В междусловия.

Колкото съм по-далече, толкова повече нишката на душата ми прилича на струна. Мелодията винаги достига там, където е пратена. Само отговорът понякога прилича на разпокъсано ехо. Защото не ми вярваш. Преситена съм от емоции... до неестественост.

Усмихвам се на внезапната прегръдка на вятъра. Подарява ми позната мелодия. Love Is All Around. Навсякъде е, където отида. В наедрелите от слънце и вятър утрини, в които се събуждаш, сподирян от протяжния вой на гладни котки. В смс-ен емотикон, за който дълго се чудиш дали не е пратен погрешка. В слънчевите отблясъци на реката, в която плуват призраци на изсъхнали треви.

Човек се връща по силата на онзи зов на корените, на който се подчиняват всички уморени крила. Някои го наричат носталгия. Според мен е просто необходимият бряг...

... на който да дочакаш еклесиастното си време.
Време за обичане.