март 16, 2012

One fine day

4

Вятърът е толкова предпролетно влюбчив. Разпилява коси, нахално ги тика в лицата, превръща ги в разпиляна емоция. Пречи ми да потъвам в зеленото на парковите дървета, в сивото на нагълтания със слънце асфалт, в различната другост на тълпата. Неусетно влизам в ритъма на градската лежерност. Тук никой не бърза за никъде. Всички са странно любезни. По улиците ми се усмихват непознати. Усмихвам им се в отговор. 

„Откога не съм се връщал,
в този град и в тази къща...
Откога ключът ръждясва в мен...”

Следобедът целува позлатения покрив на храма, докато стъпките ми равномерно потракват в следващата ме издължена сянка с разрошен силует. Художествената галерия с наскоро открита изложба ме изкушава да напоя взора си с пейзажни багри. След „Манхатън” (1979) и „разчупените конвенционални рамки” между Уди Алън и Даян Кийтън предната вечер, изпитвам остър глад за порция градска култура. 

„Под прозорец на мечтател,
от тъга по стар приятел...”

Горещият шоколад все още е носи привкуса на срещата със стария приятел в лоби-бара. Васил Найденов продължава да търси врати сред пера на ранни птици. Мисля колко много врати ме чакат да ги отворя. Отново. Ухае на дюнери, прах и познатост. Мярвам леко умореното лице на някогашната ми учителка по литература. Внезапно се почувствах отново на 9, ръцете ѝ измъкнаха моливите от ръцете ми и ми бе напомнено, че не съм в час по рисуване. Позна ме. Топлината на дланта ѝ се преля в моята и денят възкръсна в спомени след двадесет години. Боже мой, каква среща! 

„... закъснели следи,
преминават през мен и потъват в очите ми
сутрин...”

Избродените улици имат тайно очарование. Особено когато на всеки ъгъл се спотайват призраци на спомени, оплътени внезапно от щедро поръсилата ги носталгия. Очите ми потъват в люляковия оттенък на нещо средно между риза и рокля. Хлътвам зад стъклената притегателност на витрината, за да се разсмея на отражението си в огледалото минути по-късно. Размерът е твърде голям, приличам на съвременна версия на Мария-Антоанета. А навън вятърът вече ме очаква, за да подеме прекъснатия флирт с косите ми. 

„Прах от звезди и подкови звънят
на протрития праг...”

Само няколко часа ме делят от мига, в който ще се изгубя в прегръдката на мама и 30 години ще изчезнат като последен акорд от събудени първи петли. Последното възкръсване на деня, преди да го прегърне мракът. Обичам този момент на пълна изненада, който е най-големият подарък за рожден ден.

Знам, че за нея ще бъде.


4 коментара:

traiana каза...

Страхотен подарък! Честито!:)

Христина Чопарова каза...

Благодаря, Траяна :)

satanas каза...

Прочетох го на един дъх.
Стилът ти е изящен.
Знаеш, че съм респектиран :)

Христина Чопарова каза...

Благодаря! :)
Споменавал си го :)