Сандъци за протрити многоточия

„Книгите бяха само един от онези сандъци, в които пазим много неща, които се боим, че ще забравим.”
/Рей Бредбъри, „451 градуса по Фаренхайт”/

Спомням си този цитат, докато прехвърлям последните страници от „Погнусата”. Хиляди ниюанси на зеленото от фертилната пролет ми инжектират спокойствие. Обичам паркове в късните следобеди на април, който изчерпва младостта си с вълшебно очарование. Почти по Сартр. Детски крясъци изпълват въздуха с възторженост, докато мислите ми поемат по релсите на казаното от Бредбъри.

„Книгите бяха само един от онези сандъци, в които пазим много неща...”

Между коловозите се мяркат сенките на „Естествен роман”,”Second life”, „18% сиво”. Господинов, Чуринскиене, Карабашлиев. Толкова очевиден опит за бягство. Отчаяно бягство от преследващо ги минало, което са се опитали да заключат. Развод, витруална обсесия, отишла си любов. Повторно изживяване на екзистенциални удари с тайната надежда да предизвикат достатъчна безчувственост, щит срещу завръщащото се. И личната история се превръща в изкуство втора употреба – секънд хенд за четящи, които ще търсят в тези сандъци изход за собствените си бягства. Сандъци за протрити многоточия.

Всъщност, такива книги много ми приличат на недовършен разговор, който подхващаш в пет сутринта, след упорито безсъние. С решимостта да го доведеш до удовлетворяващ финал. Последна дума, последен шанс за реабилитация или може би за репаратура на болящи реалности.

„... които се боим, че ще забравим.”

Когато нещата имат минало, те принадлежат единствено на него. А миналото не интересува никого. Освен онези, които с клошарска страст обичат да вадят паралели с настоящото и предстоящото, за да се успокояват, че все пак са успели да избягат достатъчно далече. Смелостта да се съблечеш е похвална, но струва ми се, че изкуството да бъдеш искрен е привлегия само за онези, които не се боят да останат без минало.

А славата е лош анестетик...
... за рани от душевен ексхибиционизъм.